— Оня полицай ти махаше, нали? — обади се Лоуис.
— И още как.
— Няма да ни пуснат дори да припарим до „Хай Ридж“. — Тя гледаше ужасено черното петно на върха на хълма.
— Ще се доближим колкото е необходимо. — Той надникна в огледалцето и провери дали не се задават още коли, но видя само пушилката над пътя.
— Ралф?
— Какво?
— Виждаш ли цветовете?
Той я изгледа изпод око. Все още му се струваше красива, фантастично млада, но от аурата й нямаше и следа.
— Не — отвърна. — А ти?
— Не зная. Още виждам онова. — Посочи през предното стъкло към тъмното петно над хълма. — Какво е? Ако не е смъртен покров, какво е тогава?
Той понечи да й каже, че е пушек и че там горе има само едно, което може да гори, но преди да изрече и дума, от двигателя на олдсмобила се разнесе оглушителен трясък. Капакът подскочи и дори се огъна на едно място, сякаш отвътре го блъсна юмрук. Колата подскочи напред, сякаш изхълца — после светна червената лампичка и двигателят угасна.
Ралф насочи олдсмобила към банкета, а когато колелата се озоваха на ръба на канавката, го обзе силно чувство, че току-що е завършил кариерата си като шофьор. Тази мисъл не породи у него дори капчица съжаление.
— Какво стана? — извика Лоуис.
— Откъсна се щанга. Май ще се наложи да изкачим хълма пеш.
4.
От запад подухваше студен ветрец, а като излязоха от колата, усетиха силния мирис на дим. Извървяха последния половин километър мълчаливо, хванати за ръце. Когато видяха първата патрулна кола на щатската полиция, препречила пътя, димът вече се стелеше на талази над гората и Лоуис едва дишаше.
— Как си, Лоуис?
— Добре — задавено промълви тя. — Само че килограмите ми са много…
Па-па-пси разнесоха се пистолетни изстрели иззад колата, препречила пътя. Последва дрезгав, учестен кашлящ звук, който Ралф лесно разпозна от телевизионните репортажи за гражданските войни в Третия свят и за пътните престрелки в Америка — някой стреляше с автоматично оръжие. Последваха нови пистолетни изстрели, сетне откоси от картечница. Дочу се писък, от който на Ралф му се прииска да си запуши ушите. Заприлича му на женски писък, но изведнъж си спомни нещо, което досега му бе убягвало — името на жената, която Джон Лийдекър бе споменал. Сандра Маккей.
Незнайно защо тази мисъл го изпълни с ужас. Опитваше се да си внуши, че дори гласовете на мъжете звучат понякога като женски, когато те изпитват силна болка — но знаеше истината. Малоумниците на Ед бяха предприели атака срещу „Хай Ридж“. Зад тях долетя нов вой на сирена. Миризмата на дим стана още по-нетърпима. Лоуис го изгледа ужасено и спря да си поеме дъх. Ралф погледна към върха на хълма и забеляза сребристата пощенска кутия встрани на пътя. На нея, разбира се, нямаше име — жените, които стопанисваха „Хай Ридж“, бяха положили усилие да останат в анонимност, което днес несъмнено им беше от голяма полза. Знаменцето над кутията се вееше. Някой бе оставил писмо за раздавача. Ралф си спомни за писмото, което той бе получил от „Хай Ридж“, от Хелън — предпазливо, но изпълнено с надежда.
Отново се разнесе вой на рикоширал куршум. Трошене на стъкло. Вик, предизвикан от гняв или от силна болка. Пращене на ядни пламъци, поглъщащи сухи дърва. Ралф съгледа тъмните очи на Лоуис, приковани в него — та нали той е мъжът, а тя е била възпитана да вярва, че мъжете знаят какво да направят в подобна ситуация.
„Ами тогава направи нещо! — мислено си заповяда той. — За Бога, направи нещо!“ Но какво? Какво?
— ПИКЪРИНГ! — разнесе се усилен от мегафон глас откъм горичката млади смърчове, високи колкото елхички. Ралф вече виждаше червените искрици и оранжевите езици на пламъците сред плътната пелена от дим, която се стелеше над дърветата. — ПИКЪРИНГ! ТАМ ИМА ЖЕНИ И ДЕЦА! ПУСНИ НИ ДА СПАСИМ ЖЕНИТЕ!
— Той знае, че са жени — измърмори Лоуис. — Не разбират ли, че знае? Те глупаци ли са, що ли?
В отговор на полицая с мегафона се разнесе странен треперлив звук и на Ралф му отне секунда-две, докато осъзнае, че това е налудничав смях. Отново избухна оглушителният трясък на автоматичните оръжия. Отвърна му залп от пистолетни изстрели и картечни откоси.
Лоуис впи ледени пръсти в ръката му.
— Какво ще правим сега?
Ралф погледна сивкавочерния пушек, който се стелеше на талази над дърветата, после извърна очи към полицейските коли, летящи по шосето към върха на хълма — и най-после отново към бледото, напрегнато лице па Лоуис. Съзнанието му се бе поизбистрило — не много, но достатъчно, за да проумее, че въпросът й има един-единствен отговор.