Само че знаеше как е възможно… и защо. Клото му беше казал, че и Атропос, и Ед Дипно са заобиколени от сили, които са зли, но ги покровителстват. Навярно същите сили сега пазят Чарли Пикъринг, точно както Ралф спаси Лийдекър, когато детективът се подаде, за да издърпа колегата си зад прикритието на колата.
Пикъринг откри огън по щатските специални части. Целеше се ниско в краката им, при което бронираните жилетки бяха безполезни. Единият полицай се свлече на земята, а другият изпълзя обратно, пищейки, че са го уцелили, уцелили, мамка му, уцелили са го лошо.
— Барбекю! — крещеше Пикъринг от прозореца с пискливия си хилещ се глас. — Барбекю! Барбекю! Шишче! Изгорете тия кучки! Огън Господен! Свещен огън Господен!
Отново се разнесоха писъци и като сведе очи, Ралф видя нещо ужасяващо — измежду дъските на верандата като пара се процеждаха шарени сияния, засенчени от аленочервения блясък, който се издигаше над тях… и ги обгръщаше. Този кървавочервен силует не беше съвсем като гъбата, която се беше образувала над зеленото момче и оранжевото момче на паркинга пред „Червената ябълка“, но Ралф предположи, че е много близък до него — единствената разлика беше, че тази фигура бе породена от страх, а не от гняв или жажда за насилие.
— Барбекю! — викаше Чарли Пикъринг, а после закряска нещо за убиване на дяволските изчадия.
Изведнъж Ралф го възненавидя повече от когото и да било другиго през целия си живот.
[Хайде, Лоуис — хайде да му видим сметката на тоя идиот.]
Хвана я за ръката и я повлече в горящата къща.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
1.
Озоваха се в централното антре, което водеше към задната част на къщата, и сега цялото бе потънало в пламъци. За Ралф те бяха яркозелени, а когато с Лоуис нагазиха сред тях, му се сториха някак хладни — сякаш минаваха през прозрачни мембрани, изпълнени с ментол. Пукотът на горящата къща беше приглушен, шумът от стрелбата бе вече толкова слаб, сякаш си под водата и чуваш гръмотевица… и сега се чувстваха точно така, реши Ралф — като под водата. С Лоуис бяха невидими същества, които плуваха през огнена река.
Посочи вратата отдясно и въпросително погледна спътницата си. Тя кимна. Посегна към дръжката и изкриви лице от погнуса, когато пръстите му минаха през нея. Толкова по-добре, разбира се — ако наистина бе успял да сграбчи проклетото нещо, щеше да остави няколко пласта кожа по медната топка като следи от сажди.
[Трябва да минем през нея, Ралф!]
Той я изгледа, прочете в очите й много страх и тревога, но не и паника, и кимна. Преминаха през вратата заедно, точно в мига, когато полилеят насред антрето се сгромоляса на пода сред трясък на разбити стъклени висулки и дрънчащи железни вериги.
Зад вратата имаше приемна и гледката накара стомахът на Ралф да се свие от ужас. Две жени бяха подпрени на стената точно под огромен плакат на Сюзън Дей, издокарана с дънки и каубойска риза („НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА ТИ ВИКА «БЕБЧО». ОСВЕН АКО ИСКАШ И ТАКА ДА СЕ ОТНАСЯ С ТЕБ“ — препоръчваше надписът). И двете бяха простреляни в главата от упор — тапетите на цветенца и бродираните каубойски ботуши на Сюзън Дей бяха оплескани с мозък и костици. Едната жена беше бременна. Другата беше Гретхен Тилбъри.
Ралф си припомни деня, когато двете с Хелън бяха дошли да го предупредят и му бяха дали флаконче с надпис „Телохранител“; в същия този ден Гретхен му се бе видяла красива… но, разбира се, тогава изящно оформената й глава все още беше непокътната, а хубавата руса коса не беше обгорена от барут. Петнадесет години, след като се бе спасила от съпруга си, друг мъж бе опрял пистолет в челото й и с един изстрел я бе изпратил на другия свят. Никога повече нямаше да обяснява на своите посестрими откъде е белегът на лявото й бедро.
В един ужасен миг на Ралф му се стори, че ще припадне. Съсредоточи се и се овладя, мислейки за Лоуис. Аурата й бе придобила тъмночервен цвят. По нея препускаха назъбени черни линии. Приличаха на кардиограма на човек, претърпял инфаркт.
[О, Ралф! О, Ралф, Боже мили!]
В другия край на къщата нещо избухна с такава сила, че можеше да отвори вратата, през която току-що бяха минали. Ралф предположи, че е бутилка с газ или бутилки… не че в този момент имаше особено голямо значение. От антрето долетяха горящи парчета тапет, огънят лакомо засмука въздуха от стаята и от течението завесите и остатъците от коса по главата на Гретхен Тилбъри се накъдриха. За колко ли време огънят ще превърне жените и децата в избата в препечени филийки? Ралф не можеше да си отговори, но подозираше, че и това не е особено важно — хората, залостени долу, щяха да се нагълтат с дим и да се задушат много преди да изгорят.