Лоуис ужасено се взираше в мъртвите жени. По страните й се търкаляха сълзи. От мокрите следи струеше призрачна сива светлина, наподобяваща пара, която се издига над късче сух лед. Ралф я преведе през приемната до затворената двойна врата отсреща, поспря за миг, колкото да си поеме дълбоко въздух, после я прегърна през кръста и смело пристъпи напред. За миг стана тъмно като в рог и не само носът му, но сякаш цялото му тяло се пропи със сладкия аромат на стърготини, после се озоваха в съседната стая — най-северната в цялата къща. Може би някога тук се е помещавал кабинет, но впоследствие помещението е било превърнато в зала за групова терапия. В средата десетина сгъваеми стола бяха подредени в окръжност. На стените висяха плакати с надписи от рода на „ДОКАТО НЕ СЕ НАУЧА САМА ДА СЕ УВАЖАВАМ, НЕ МОГА ДА ОЧАКВАМ УВАЖЕНИЕ ОТ НИКОГО“. На черната дъска в единия край някой беше изписал с главни печатни букви „НИЕ СМЕ СЕМЕЙСТВО, ВСИЧКИТЕ МИ СЕСТРИ СА С МЕН“. Точно до нея, приклекнал до прозореца, който гледаше към верандата, също с бронирана жилетка, навлечена върху фланелката със Снупи, която Ралф би разпознал навсякъде, стоеше Чарли Пикъринг.
— Опечете всички проклети жени! — извика той. Край рамото му изсвистя куршум; друг се заби в рамката на прозореца и откърти тресчица, която улучи стъклата на очилата му с рогова рамка. Ралф вече бе убеден, че някой го пази. — Лезбийски шишчета! Дайте им от собственото им лекарство! Да видят как е на вкус!
[Стой настрана, Лоуис — стой там и не мърдай.]
[Какво ще правиш?]
[Ще се погрижа за него.]
[Не го убивай, Ралф! Моля те, не го убивай!]
„Я защо не? — горчиво се запита Ралф. — Ще направя услуга на света.“
Това бе вярно, без съмнение, но нямаше време за разправии.
[Добре, няма да го убивам! Остани на това ниво, Лоуис — прекалено много куршуми хвърчат тук, за да рискуваме да слезем и двамата.)
И още преди тя да отвърне, Ралф се напрегна, извика примигването и се озова на нивото на Мимолетните. Този път това стана толкова бързо и толкова рязко, че чак свят му се зави, сякаш беше скочил от втория етаж върху плоча от бетон. Цветовете избледняха, но на тяхно място се появи шумът — пращенето на огъня, вече не приглушено, а съвсем ясно и близко; трясъкът на пушечни изстрели; пукотът от бързи последователни пистолетни изстрели. Въздухът имаше вкус на сажди, а в стаята беше ужасно горещо. Покрай ухото на Ралф изжужа нещо като насекомо. Навярно бе мухичка 45-ти калибър.
„Побързай, миличък — посъветва го Каролин. — На това ниво уцелят ли те, куршумите убиват, не забравяй.“ Няма да забрави.
Притича приведен до Пикъринг, който беше с гръб към него. Под краката му хрущяха стъкла и разпилени трески, но лудият не се обърна. Освен автоматичното оръжие, с което стреляше, в колана му беше затъкнат револвер, а до левия му крак имаше войнишки сак. Беше отворен и вътре стърчаха няколко бутилки, запушени с мокри парцали.
— Смърт на кучките! — крещеше Пикъринг, засипвайки двора с нов дъжд от куршуми. Измъкна пълнителя, повдигна блузата си и отдолу се показаха още три-четири пълнителя, затъкнати в колана му. Ралф се пресегна в отворената торба, сграбчи една от пълните с бензин бутилки и удари Пикъринг по главата. Чак тогава видя защо онзи не се обърна, докато го приближаваше — в ушите му имаше заглушителни тапи. Ралф няма време да разсъди колко иронично е всъщност тръгналият на самоубийска мисия да си дава труд да си опази слуха, защото в този миг бутилката се разби в слепоочието на Пикъринг и кехлибарената течност го заля. Той политна назад, притискайки с ръка главата си, която беше порязана на две места. Кръвта се стичаше през дългите му пръсти — пръсти, които подхождат на пианист или художник, рече си Ралф. Обърна се, очите му зад оплесканите стъкла на очилата бяха разширени от ужас, а косата му бе щръкнала още повече, придавайки му карикатурния вид на човек, който току-що е ударен от мълния.
— Ти! — изкрещя той. — Дяволът те праща, центурион! Безбожен убиец на бебета!
Ралф си спомни за двете жени в другата стая и отново го обзе ярост… само че думата „ярост“ изобщо не изразяваше истинските му чувства. Нервите му сякаш пламтяха под кожата. А в съзнанието му кънтеше мисълта:
„Едната беше бременна, та кой е убиец на бебета, едната беше бременна, та кой значи е убиец на бебетата…“
Покрай лицето му изсвистя нов куршум. Ралф не го забеляза. Пикъринг се опитваше да повдигне пушката, с която навярно бе убил Гретхен Тилбъри и бременната й приятелка.