В единия край на помещението се бяха скупчили двадесетина души, повечето жени. Ралф забеляза и момченце на около четири години, вкопчило се за коленете на майка си (лицето на младата жена беше покрито с вече избледняващи синини, които на пръв поглед изглеждаха като резултат от злополука, но най-вероятно бяха причинени от побой), после съзря и по-голямо момиченце, което бе притиснало личице в корема на майка си… после видя Хелън. Тя държеше Натали на ръце и духаше в лицето на детето, сякаш можеше да я предпази от дима. Нат кашляше и скимтеше сподавено и отчаяно. Зад жените и децата Ралф видя прашни стъпала, които водеха нагоре в тъмното.
[Ралф? Трябва да слезем долу, нали?]
Той кимна, повика примигването и се закашля от лютивия дим. Озоваха се на най-долното стъпало точно пред хората, но реагира само момченцето, което беше обвило коленете на майка си с ръчички. В този миг Ралф бе убеден, че хлапето му е познато, само че представа нямаше къде го е виждал — онзи ден в края на лятото, когато ги бе забелязал с майка му да играят на топка в Строфорд Парк, в момента бе последното, за което можеше да си спомни.
— Мамо, виж! — обади се момченцето, посочи ги с пръст и се закашля. — Ангели!
В главата на Ралф прозвуча гласът на Клото — „Не сме ангели, Ралф“; после, без да изпуска ръката на Лоуис, се запромъква през дима към Хелън. Очите му вече смъдяха и сълзяха, а Лоуис кашляше. Хелън смаяно се взираше в него, без да го разпознае — като през онзи августовски ден, когато Ед я беше пребил от бой.
— Хелън!
— Ралф?
— Тия стълби, Хелън! Накъде водят?
— Какво правиш тук, Ралф? Как се озова… — Тя се закашля и се преви на две. Натали едва не изпадна от ръцете й, но Лоуис грабна пищящото дете точно навреме, преди майка му да е успяла да го изпусне.
Ралф погледна към жената до Хелън, но видя, че тя като че ли още по-малко осъзнава какво става, отново сграбчи Хелън и я разтърси.
— Накъде водят стълбите?
Тя погледна натам и отвърна:
— Към входа на избата. Само че няма смисъл. За-за… — Отново се преви, кашляйки сухо. Звукът странно наподобяваше пукота на автоматичната карабина на Чарли Пикъринг. — Заключено е — довърши тя. — Дебелата жена заключи. Катинарът беше в джоба й. Видях я как го слага. Защо го направи. Ралф? Откъде е знаела, че ще слезем тук?
„Че къде другаде сте могли да идете?“ — горчиво се запита Ралф, после се извърна към Лоуис.
— Виж какво можеш да направиш.
— Добре.
Тя му подаде пищящото дете и разбута скупчените жени. Доколкото Ралф можеше да види, Сюзън Дей не беше сред тях. В отсрещния край на избата част от тавана се срути сред рояк искри и ги лъхна адска топлина. Момиченцето, скрило лице в майка си, се разпищя.
Лоуис изкачи четирите стъпала и протегна длани като свещеник, който дава благословия. На светлината на танцуващите искри Ралф успя да различи наклонената сянка на входа на избата. Лоуис опря ръце до вратата. Отначало нищо не се случи, но в следващия миг тя изчезна, оставяйки след себе си разноцветен вихър. Разнесе се силна експлозия, сякаш избухна флакон под налягане, и Лоуис се върна. На Ралф му се стори, че в мига, когато тя се появи, забеляза бяло сияние, което пулсираше точно над главата й.
— Мамо, какво стана? — попита момченцето, което нарече Ралф и Лоуис „ангели“. — Какво беше това?
Но преди майка му да успее да отговори, купчината сгънати завеси, натрупани на една маса на пет-шест метра от жените, избухнаха в пламъци и в миг сякаш изрисуваха лицата на пленничките с оранжеви и черни сенки като за карнавал.
— Ралф! — викна Лоуис. — Помогни ми!
Той си проправи път след замаяните жени и се изкачи по стълбите.
— Какво да направя? — Гърлото му така пареше, сякаш си беше правил гаргара с керосин. — Не можеш ли да отвориш?
— Усетих как катинарът се счупи — усетих го със съзнанието си — само че вратата е прекалено тежка за мен! Сега е твой ред. Дай ми детето.
Той й подаде Нат, после натисна вратата. Доста беше тежка, но Ралф действаше само под влиянието на адреналина и когато опря в нея рамо и натисна, тя се отвори с трясък. Откъм тясното стълбище плисна поток светлина и нахлу чист въздух. В любимите филми на Ралф такива моменти обикновено биваха посрещани с възгласи на тържество и облекчение, но отначало нито-една от пленничките не издаде нито звук. Просто стояха безмълвни, гледаха със стьписани изражения квадратното късче синьо небе, което Ралф, сякаш по магия, бе сътворил в тавана на стаята.