— Добре съм — отвърна тя и изтри сълзите си. — Това е от проклетия пушек. — Тя отново сви шепи около устата си. — Чувате ли ме?
Стрелбата беше утихнала, от време на време прозвучаваше по някой самотен пистолетен изстрел. „И въпреки това — мислеше си Ралф, — един заблуден куршум може да убие някоя невинна жена.“
— Лийдекър! — викна той, също свивайки шепи пред устата си. — Джон Лийдекър!
Затишие, сетне гласът по мегафона издаде заповед, която зарадва Ралф.
— СПРЕТЕ СТРЕЛБАТА!
Последен изстрел, настъпи пълна тишина, в която се чуваше само пращенето на пламъците.
— КОЙ ГОВОРИ? ПРЕДСТАВИ СЕ!
Но Ралф сметна, че и без това имат достатъчно проблеми.
— Жените са тук! — отново викна той, и този път и на него му се наложи да потисне пристъпа на кашлица. — Пращам ги отпред!
— НЕ, НЕДЕЙ! — отвърна Лийдекър. — В ПОСЛЕДНАТА СТАЯ НА ДОЛНИЯ ЕТАЖ ИМА ВЪОРЪЖЕН МЪЖ! ВЕЧЕ УБИ НЯКОЛКО ДУШИ!
При тези думи една от жените изстена и скри лице в дланите си.
Ралф се прокашля, въпреки че изпитваше парене в гърлото си — в този миг му се струваше, че би дал пенсията до края на живота си за леденостудена бутилка кока-кола — и изкрещя в отговор:
— Не се тревожи за Пикъринг! Пикъринг е…
Само че какво точно му имаше на Пикъринг? Дяволски добър въпрос, нали?
— Пикъринг е в безсъзнание! Затова и престана да стреля! — викна застаналата до него Лоуис. Ралф не беше убеден, че думата „безсъзнание“ напълно описва състоянието на Пикъринг, но засега бе достатъчна. — Жените излизат покрай къщата с вдигнати ръце! Не стреляйте! Потвърдете, че няма да стреляте!
Миг тишина. После:
— НЯМА ДА СТРЕЛЯМЕ, НО СЕ НАДЯВАМ, ЧЕ ЗНАЕТЕ КАКВО ГОВОРИТЕ, ГОСПОЖО.
Ралф кимна на майката с момченцето.
— Хайде, вървете.
— Сигурни ли сте, че няма да ни направят нищо лошо? — Избледняващите синини по младото й лице (което се стори на Ралф смътно познато) навеждаха на мисълта, че въпроси като кой може или няма да направи нищо лошо на нея или на сина й, са я вълнували през целия й живот. — Сигурни ли сте?
— Да — отвърна Лоуис, все още просълзена, продължавайки да кашля. — Просто вдигнете ръце. Нали можеш да вдигнеш ръце и ти, я виж какво голямо момче си?
Ръчичките на детето се стрелнаха нагоре с ентусиазма на ветеран в играта на стражари и апаши, но блестящите му очи нито за миг не се отделяха от лицето на Ралф.
„Розови рози — помисли си Ралф. — Ако виждах аурата му, на цвят щеше да бъде точно такава.“ Не беше много сигурен интуиция ли е това или спомен, но знаеше, че не греши.
— А онези в къщата? — попита друга жена. — Ако те започнат да стрелят? Бяха въоръжени.
— Няма повече да стрелят — отвърна Ралф. — Хайде, вървете. Майката на момченцето отново му хвърли подозрителен поглед, после сведе очи към детето.
— Готов ли си, Пат?
— Да! — викна Пат и се ухили.
Майка му кимна и вдигна едната си ръка. С другата закрилнически обгърна раменете му — жест, който трогна Ралф. Така прегърнати, те свиха зад ъгъла.
— Не стреляйте! — викаше тя. — Излизаме с вдигнати ръце и водя детето си, не стреляйте!
Другите изчакаха за миг, сетне жената, която беше закрила с длани лицето си, също се отправи натам. Онази с момиченцето тръгна с нея (носеше детето, а то послушно бе вдигнало ръце). Другите ги последваха — повечето от тях кашляха — всички с високо вдигнати празни ръце. Когато и Хелън понечи да се нареди на опашката, Ралф докосна рамото й. Тя вдигна очи — бяха зачервени, но вече спокойни и учудени.
— За втори път се оказваш там, където с Нат се нуждаем от теб — каза тя. — Да не си нашият ангел-пазител, Ралф?
— Може би. Може би. Слушай, Хелън — нямаме много време. Гретхен е мъртва.
Тя кимна и се разплака.
— Знаех си. Не исках да повярвам, но въпреки това някак си знаех.
— Ужасно съжалявам.
— Толкова ни беше хубаво, като дойдоха — бяхме нервни, но много се смеехме и бърборехме. Щяхме да прекараме целия ден в подготовка за речта довечера. За събранието и речта на Сюзън Дей.
— Точно за довечера трябва да те питам — каза Ралф колкото възможно по-меко. — Мислиш ли, че все пак…
— Тъкмо закусвахме, като дойдоха. — Тя продължаваше да говори, сякаш не го бе чула; Ралф предполагаше, че наистина не го е чула. Натали надничаше над рамото й и макар че още кашляше, вече беше престанала да плаче. Очевидно се чувстваше на сигурно място в прегръдките на майка си и с живо любопитство местеше поглед от Ралф към Лоуис и после пак към Ралф.
— Хелън… — почна Лоуис.
— Вижте! Ей там, виждате ли? — Хелън посочваше кафяв стар кадилак, паркиран до разнебитената барака, където стоеше пресата за сайдер в дните, когато Ралф и Каролин идваха тук понякога — сигурно в „Хай Ридж“ използваха постройката за гараж. Кадилакът беше в окаяно състояние — предното стъкло беше счупено, ламарината беше надупчена, единият фар бе прикрепен с лейкопласт. Бронята беше облепена със стикери на организацията „Право на живот“.