— С тая кола дойдоха. Свърнаха отзад, сякаш се канят да паркират в нашия гараж. Отидоха право отзад, сякаш живеят тук. — Хелън отново извърна зачервените си тъжни очи към Ралф и Лоуис. — Все някой трябваше да забележи лепенките.
Изведнъж Ралф се сети за Барбара Ричардс в „Грижи за жената“ — Барби Ричардс, която се успокои, когато към нея се доближи Лоуис. Това, че Лоуис си бъркаше в чантата, за нея нямаше значение — важното беше, че е жена. Сандра Маккей бе карала колата — нямаше нужда да пита Хелън, за да е сигурен в това. Бяха видели, че е жена, и не бяха обърнали внимание на лепенките.
— Дийни съобщи, че от колата слизат хора с войнишки дрехи и пушки, но си помислихме, че се шегува. Само Гретхен се стресна. Нареди ни да слезем в избата колкото се може по-бързо. После отиде в приемната. Предполагам, за да се обади в полицията. Трябваше да остана с нея.
— Не — рече Лоуис, после зарови пръсти в кестенявата копринена косица на Натали. — Ей за това е трябвало да се погрижиш, нали така? И все още трябва.
— Навярно сте права — тихо отвърна Хелън. — Само че тя ми беше приятелка, Лоуис. Приятелка.
— Знам, миличка.
Чертите на Хелън се разкривиха и тя се разрида. За миг Натали се взря в майка си, на лицето й се изписа комично изумление, после и тя се разплака.
— Хелън — заговори й Ралф. — Хелън, чуй ме. Трябва да те попитам нещо. То е много, много важно. Слушаш ли ме?
Хелън кимна, но не престана да плаче. Ралф не знаеше дали изобщо го чува. Хвърли поглед към сградата, питайки се кога ли полицаите ще се появят иззад ъгъла, сетне дълбоко си пое въздух.
— Мислиш ли, че има шанс събранието довечера все пак да се състои? Има ли изобщо такава възможност? Ти беше най-близка на Гретхен. Кажи ми какво мислиш.
Хелън престана да плаче, погледна го с неподвижни, широко отворени очи, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После очите й започнаха да се изпълват със силен гняв.
— Как е възможно да питаш? Откъде ти хрумна, че няма да се състои?
— Ами… понеже… — Той млъкна, неспособен да продължи. Ни най-малко очакваше подобна реакция.
— Ако сега ни спрат, значи печелят! — извика Хелън. — Не разбираш ли? Гретхен е мъртва, Мерилий — също. „Хай Ридж“ ще изгори до основи, а на някои от жените всичките им вещи са вътре, значи ако сега ни спрат, печелят.
Дълбоко в съзнанието на Ралф се промъкна ужасяващо сравнение. Напомни си, че обича Хелън, но беше прекалено късно. Хрумна му, че очите на младата жена напомнят очите на Чарли Пикъринг, когато онзи го намушка в библиотеката; няма смисъл да спори с човек, чиито очи издават безумието му.
— Ако ни спрат, печелят! — крещеше тя. Натали се разплака още по-силно. — Не схващаш ли? По дяволите, не СХВАЩАШ ЛИ? Никога няма да допуснем това да се случи! Никога! Никога! Никога!
Тя отсечено вдигна свободната си ръка и се отправи към предната част на къщата. Ралф понечи да я спре, но достигна само гърба й с връхчетата на пръстите си.
— Не стреляйте по мен! — викаше Хелън на полицаите от другата страна на постройката. — Не стреляйте по мен, аз съм една от жените! Аз съм една от жените! Аз съм една от жените!
Ралф се втурна след нея — без мисъл, воден само от инстинкта си — но Лоуис го дръпна за колана.
— По-добре не се показвай, Ралф. Мъж си и може да помислят…
— Здравей, Ралф! Здравей, Лоуис!
И двамата се извърнаха. Ралф веднага разпозна гласа и почувства изненада. Точно зад въжетата, натежали от пламтящи чаршафи и дрехи, облечен в избелели трикотажни панталони и старо яке с две лица, залепено на скъсаните места с изолирбанд, стоеше Дорънс Марстеларс. Косата му, рядка като на Натали (само че бяла, вместо кестенява) се развяваше от октомврийския вятър. Както обикновено той държеше книга.
— Хайде, вие двамата, побързайте — подкани ги Дор и помаха усмихнат. — Нямаме много време.
4.
Поведе ги по обрасла с бурени, рядко използвана пътека, която се виеше в западна посока от къщата. Първо криволичеше през доста голяма градина, в която бяха останали само тиквите; после навлизаше в овощна градина, където ябълките тъкмо бяха узрели; сетне през къпинов храсталак, чиито трънчета сякаш се протягаха отвсякъде да закачат дрехите им. Като излизаха от къпините и навлизаха в сумрачната горичка, където растяха стари борове и смърчове, на Ралф му хрумна, че вече са прехвърлили хребета и са от страната на Нюпорт.