Дорънс крачеше доста бързо за годините си, а ведрата усмивка изобщо не слизаше от лицето му. Авторът на книгата, която носеше — „За Любовта — стихотворения 1950-1960“ — беше някой си Робърт Крийли. Ралф въобще не бе чувал за него, но предполагаше, че господин Крийли пък никога не е чувал за Елмор Ленард, Ърнист Хейкокс или за Лоуис л’Амур. Опита се да заговори стария Дор само веднъж, когато тримата най-сетне достигнаха до подножието на хълма, хлъзгав и коварен от боровите иглички. Наблизо се спускаше поток и върху ледената вода се бе образувала пяна.
— Дорънс, какво правиш тук? Как се озова тук? И къде, за Бога, отиваме?
— О, аз почти никога не отговарям на въпроси — отвърна Дор и се ухили широко. Огледа внимателно потока, после вдигна и пръст и посочи водата. Малка кафява пъстърва подскочи във въздуха, разпръсна сияйни капки с опашката си и отново цопна във водата. Ралф и Лоуис се спогледаха с абсолютно еднакви изражения — „Ти видя ли онова, което на мен ми се стори, че видях току-що?“ — казваха те.
— Не, не — продължаваше Дор и навлезе в потока, стъпвайки на един мокър камък. — Почти никога. Много е трудно. Прекалено много възможности. Прекалено много нива, а, Ралф? Светът е пълен с нива, нали? Как си, Лоуис?
— Чудесно — прошепна тя, проследявайки с поглед как Дорънс прегазва потока, пристъпвайки по камъните. Беше разперил ръце и приличаше на най-стария акробат в света. Тъкмо стъпи на отсрещния бряг и иззад хълма, който вече бяха загърбили, долетя мощна експлозия.
„Това бяха варелите с бензин“ — предположи Ралф.
Вече на отсрещния бряг, Дор се извърна към тях с кротката си усмивка като на Буда. Този път Ралф се издигна, но без съзнателното намерение за това, а не почувства и примигването. Цветовете заляха света, но той почти не ги забеляза — цялото му внимание бе съсредоточено върху Дорънс и в продължение на цели десет секунди дори забрави да диша.
От около месец насам бе видял аури с какви ли не отсенки, но никоя не можеше дори да се сравни с разкошния покров, в който бе увит старецът, описан някога от Дон Вийзи като „ужасно готин, само че си пада малко глупав“. Аурата му сякаш се пречупваше през призма… или през дъга. От него струяха ослепителни лъчи: синьо, после тъмнопурпурно, след тъмно-пурпурното — червено, сетне розово, а след розовото идваше ред на кремавия цвят на узрял банан.
Лоуис се вкопчи в ръката му.
[Божичко, Ралф, виждаш ли? Виждаш ли колко е красив?]
[Да, разбира се.]
[Какъв е той? Дали изобщо е човешко същество?]
[Не зн…]
[Вие двамата — престанете. Слизайте веднага!]
Дорънс продължаваше да се усмихва, но гласът, който прозвуча в съзнанието му, беше властен и съвсем ясен. И преди да е успял да пожелае да слезе, Ралф усети някакъв натиск. Цветовете и необикновената яснота на звуците веднага се изгубиха.
— Сега нямаме време за това — каза Дор. — Наближава пладне.
— Пладне ли? — попита Лоуис. — Не може да бъде! Нямаше и девет, като дойдохме, а това беше преди около половин час!
— Когато си горе, времето лети по-бързо — отбеляза старият Дор. Говореше сериозно, но очите му блестяха закачливо. — Хайде! Побързайте! Часовникът тиктака! Пресичайте бързо потока!
Лоуис тръгна първа, внимателно пристъпвайки от камък на камък с разперени ръце като Дорънс. Ралф я последва, придържайки я през кръста, готов да я хване при най-малкото политане, но накрая самият той едва не падна във водата. Успя да го избегне навреме, но си измокри крака чак до глезена. Стори му се, че някъде отдалеч, от дълбините на съзнанието му, долита веселият смях на Каролин.
— Нищо ли не можеш да ни кажеш, Дор? — попита той, като най-после се добра до другия бряг. — Вече напълно се объркахме.
„И то не само в преносния смисъл“ — добави мислено. Никога досега не беше идвал в тези гори, дори на младини на лов за яребици. Ако пътеката, по която вървят, постепенно се изгуби, или пък ако Дор обърка онова, по което уж се ориентира, тогава какво?
— Да — веднага отвърна Дорънс. — Мога да ви кажа, и то е абсолютно сигурно.
— Какво?
— Това са най-хубавите стихове, писани някога от Робърт Крийли — рече Дор и размаха книгата, но още преди някой от тях да е успял да отвърне, той се обърна и отново закрачи по едва видимата пътека, която водеше на запад.
Ралф погледна към Лоуис. Тя отвърна на погледа му, не по-малко изумена. После сви рамене и го подкани:
— Хайде, старче. Сега май по-добре да не се отделяме от него. Забравих да взема трохите.
5.
Изкачиха се по още един хълм и от върха Ралф видя, че пътеката се сливаше със стар горски път с поникнала между коловозите трева. На петдесетина метра по-нататък пътят свършваше до обрасъл с трева чакълен насип. До насипа бе спряла кола, чийто двигател работеше — беше някакъв форд последен модел, но въпреки това на Ралф му се стори, че вече го е виждал. Когато вратата се отвори и водачът слезе от колата, всичко си дойде на мястото. Разбира се, че познаваше форда — за последен път го беше видял през прозореца на дневната на Лоуис във вторник вечер. Беше спрял посред Харис Авеню, а шофьорът беше коленичил на асфалта… край умиращото куче, което бе блъснал. Джо Уайзър чу, че идват, вдигна глава и им помаха.