— Няма значение — рече Дор и ги озари с широката си усмивка. — Просто го приемете на доверие. Ти и Лоуис, Хелън с дъщеричката си… Бил… Фей Шапен… Тригьр Вашоа… аз! Всички ние сме част от Целта.
— Това е прекрасно, Дор — каза Лоуис, — но къде ни води сега Целта? И какво се очаква да направим, като стигнем там?
Дорънс се наведе напред и пошепна нещо на Джо Уайзър, прикривайки устните си с подпухналата си, покрита със старчески петна ръка. После се облегна на седалката с вид на човек, безкрайно доволен от себе си.
— Казва, че отиваме в Административния център — обяви Джо.
— Какво? — разтревожено възкликна Лоуис. — Не, не може да бъде вярно! Ония човечета казаха…
— Забрави сега за тях — прекъсна я Дорънс. — Важното е да помниш, че важен е куражът. Кой го притежава и кой — не.
2.
Изминаха близо два километра в пълно мълчание. Дорънс отвори стихосбирката на Робърт Крийли и зачете някакво стихотворение, местейки пожълтелия си нокът от ред на ред. Ралф си спомни една игра, с която се забавляваха като деца — не много хубава игра. Казваше се „лов на бекасини“. Хващаш няколко деца, които са по-малки и много по-наивни от теб самия разказваш им някаква фантастична история за митичната бекасина, после им даваш мрежа и ги пращаш цял следобед да обикалят из мочурищата и из деретата, за да търсят измислените птици. Тази игра се наричаше още „на лов за зелен хайвер“ и внезапно Ралф изпита натрапчивото чувство, че Клото и Лахезис са изпратили него и Лоуис точно за зелен хайвер.
Извърна се на седалката и се втренчи право в стария Дор. Онзи прегьна ъгълчето на страницата, която четеше в момента, затвори книгата и погледна събеседника си с интерес.
— Предупредиха ни да не се доближаваме нито до Ед Дипно, нито до Докторчо № 3 — каза Ралф. Говореше бавно и отчетливо. — Подчертаха изрично, че не трябва и да си помисляме да се доближаваме до тях, защото в настоящата ситуация и на двамата им е дадена страшна сила и има голяма вероятност да ни смачкат като мухи. Всъщност Лахезис дори ни предупреди, че ако се опитваме да попречим на Ед или на Атропос, ще си имаме работа с един от шефовете от по-горните нива… с някого, когото Ед наричаше Пурпурния крал. Доколкото разбрах, бил много неприятен тип.
— Да — допълни Лоуис със слаб гласец. — Точно така ни казаха, когато бяхме на покрива. Поискаха да убедим организаторките да отменят речта на Сюзън Дей. Затова и отидохме в „Хай Ридж“.
— И успяхте ли да ги убедите? — попита Уайзър.
— Не. Откачените приятелчета на Ед бяха дошли преди нас и бяха подпалили къщата, освен това вече бяха застреляли две жени. Едната беше онази, с която трябваше да разговаряме.
— Гретхен Тилбъри — допълни Ралф.
— Да — съгласи се Лоуис. — Но със сигурност вече няма нужда да правим каквото и да било — наистина не вярвам при това положение да настояват за провеждане на събранието. Как биха могли? За Бога, има поне четирима убити! Може би дори повече! Ще трябва да отменят митинга или поне да го отложат. Нали така?
И Дорънс, и Джо замълчаха. Ралф също не отговори — спомнил си бе зачервените, разярени очи на Хелън. „Как е възможно да питаш? — бе казала тя. — Ако сега ни спрат, печелят.“
Ако сега ни спрат, печелят.
Има ли някакъв законен начин, по който полицията би могла да ги спре? Вероятно не. Може би тогава Градският съвет? Може би. Може би ще свикат извънредно събрание и ще отменят разрешението за провеждане на събранието на „Грижи за жената“. Но дали ще го направят? Ако пред общината се съберат две хиляди гневни, съсипани от мъка жени, които обикалят наоколо и хорово скандират: „Ако сега ни спрат, печелят“, дали Градският съвет би отменил разрешението?
Ралф усети как сърцето му се свива от лоши предчувствия.
Хелън несъмнено смяташе събранието за изключително важно и сигурно мнозина мислеха като нея. Вече не ставаше въпрос за правото на избор на жената какво да прави със собственото си тяло, а за сериозна кауза, за която си струва да загинеш и да се почете паметта на приятелите, които вече са мъртви. Митингът се превръщаше от политическа проява в траурна служба за загиналите.
Лоуис го бе сграбчила за рамото и го разтърсваше с все сила. Ралф се върна на нивото на човешката реалност, но се чувстваше объркан, като човек, събуден насред изключително ярък сън.
— Те непременно ще го отменят, нали? А дори и да не го сторят поради някаква безумна причина, повечето хора ще се изплашат да отидат, след случилото се в „Хай Ридж“.
Ралф обмисли думите й и поклати глава.
— Навярно ще решат, че опасността е преминала. По телевизията ще съобщят, че двама от екстремистите, които са нападнали приюта, са мъртви, а третият е в шок или нещо подобно.