— Тогава какво сме направили? — повиши тон тя. — Какво? Нямаме ли право да знаем каква проклета Цел сме постигнали?
— Не. Поне засега. Защото трябва да я постигнете отново.
— Това е пълен абсурд — отбеляза Ралф.
— Само че не е — отвърна му Дор. Беше притиснал „За Любовта“ към гърдите си, огъваше меките корици и настойчиво се взираше в Ралф. — Случайността е абсурдна. Целта е разумна.
„Добре — рече си Ралф, — тогава какво сме направили в «Хай Ридж», освен дето спасихме хората в избата? И Джон Лийдекър, естествено мисля, че ако не се бях намесил, Чарли Пикъринг и него щеше да убие, като Крис Нел. Може ли да е свързано по някакъв начин с Лийдекър?“
Предполагаше, че е прав, но не му звучеше много убедително.
— Дорънс — започна той, — не можеш ли да ни дадеш малко повече информация? Искам да кажа, че…
— Не — прекъсна го Дор, но не грубо. — Повече никакви истории, няма време. Ще се съберем на една хубава вечеря, когато свърши всичко това… ако все още сме живи, разбира се.
— Наистина знаеш как да развеселиш човека. — Ралф отвори своята врата. Лоуис го последва и двамата слязоха на паркинга. Ралф се наведе и погледна Джо Уайзър. — Има ли още нещо? Сещаш ли се за нещо друго?
— Не, не мисля…
Дор се приведе и му пошепна нещо. Джо се заслуша и се смръщи.
— Е? — попита Ралф, когато Дорънс се облегна отново на седалката.
— Каза да не забравяте гребенчето ми — отговори аптекарят — Представа нямам за какво говори, но това не е никаква новост.
— Не се притеснявай — отвърна Ралф и се поусмихна. — Това е едно от малкото неща, които аз разбирам. Хайде, Лоуис — да се поразтьпчем и да поговорим с хората.
4.
Насред паркинга тя го сръга толкова силно, че Ралф едва не политна, и му прошепна:
— Гледай! Хей там, отсреща! Това не е ли Кони Чънг?
Ралф проследи погледа й. Да — жената с бежовото палто, застанала между двамата оператори с емблемата на CBS на саката им, със сигурност беше Кони Чънг. Почти всяка вечер се беше възхищавал на симпатичното й, интелигентно лице и приятната усмивка, затова веднага я позна.
— Ако не е Кони, значи има близначка — отвърна той. Лоуис сякаш напълно бе забравила за стария Дор, „Хай Ридж“ и докторчетата — в този миг тя отново бе жената, която Бил Макгавърн обичаше да нарича „нашата Лоуис“.
— Дявол го взел! Тя пък какво прави тук?
— Ами… — почна Ралф, сетне закри с длан устните си и се прозя толкова силно, че едва не се задави. — Сигурно събитията в Дери вече са станали национална новина. Навярно е дошла да снима репортаж, който ще бъде излъчен по вечерните новини. Така или иначе…
Изведнъж, без никакво предупреждение, аурите отново се появиха. Ралф ахна.
— Исусе Христе! Лоуис, виждаш ли това?
Едва ли. Ако го беше видяла, надали щеше да обърне внимание на Кони Чънг. Гледката беше неописуемо противна и за пръв път Ралф си даде сметка, че прекрасният свят на аурите има и своя ужасяваща страна — толкова отвратителна, че караше обикновеният човек да благодари на Бога за ограничеността на сетивните си възприятия.
„Дори не съм се озовал на по-горно ниво — рече си той. — Поне така ми се струва. Аз просто наблюдавам този свят като човек, който гледа през прозорец. В действителност не се намирам в него.“
Нито пък имаше желание да бъде в него. Подобна гледка би накарала всекиго да съжали, че не е сляп.
Лоуис учудено го гледаше.
— Какво, цветовете ли? Не. Трябва ли да се опитам? Случило ли се е нещо нередно?
Опита се да й отговори, но не успя. Миг след това пръстите й се впиха болезнено като пинсета над лакътя му и той разбра, че не е необходимо да й дава обяснения. За добро или за зло Лоуис вече виждаше ужасяващата картина.
— О, Боже! — изскимтя тя със задавен гласец, а-ха да се разплаче. — О, Боже, о, Боже!
Когато се намираха на покрива на общинската болница, аурата, надвиснала над Административния център, напомняше грамаден чадър — като емблемата на „Травелърс Иншуърънс Къмпани“, оцветена в черно от някое дете. А тук, на паркинга, човек се чувстваше като в огромна и отвратителна мрежа против комари, толкова стара и занемарена, че е покрита със зеленикавочерна плесен. Яркото октомврийско слънце помръкна и придоби размерите на потъмняла сребърна монета. Наоколо сякаш падна мъгла и гледката напомни на Ралф снимка на Лондон от края на деветнадесети век. Вече не наблюдаваха смъртния покров около Административния център — бяха живи погребани в него. Ралф буквално усещаше как нещо жадно се притиска към него, как се опитва да му внуши чувство на отчаяние, ужас и празнота.