„Защо да рискуваме? — питаше се той, безразлично проследявайки как фордът на Джо Уайзър с Дор на задната седалка свърна обратно към Главната улица. — За Бога, каква е ползата от всичко това? Не можем да повлияем на събитията. Може би в «Хай Ридж» сме успели да постигнем нещо, само че разликата между това, което стана там, и онова, което ще се случи тук, е като разликата между мазно петно и черна дупка в космоса. Ако се замесим в тази история, със сигурност ще загинем.“
Някой стенеше до него и изведнъж осъзна, че Лоуис плаче. Напрегна последните си сили и я прегърна през раменете, после й прошепна:
— Дръж се, Лоуис! Ще се справим.
Същевременно се питаше дали действително ще успеят.
— Та ние го вдишваме! — хълцаше тя. — Все едно засмукваме смърт! О, Ралф, да се махаме оттук! Моля те да се махнем оттук!
Предложението й беше безкрайно примамливо, все едно да предложиш чаша вода на умиращия от жажда в пустинята, но Ралф поклати глава.
— Ако не направим нещо, довечера тук ще загинат две хиляди души. Цялата тази история е доста объркана, но точно това ми е пределно ясно.
— Добре — пошепна тя. — Тогава ме прегърни по-силно, за да не си разбия главата, ако припадна.
Ралф реши, че положението е абсурдно. Двамата с Лоуис сега изглеждаха като енергични хора на средна възраст, но влачеха крака като старци, чиито мускули са отпуснати, а костите им са по-чупливи от стъкло. Ралф чуваше, че Лоуис диша тежко като жена, която току-що е получила някаква сериозна травма.
— Ще те отведа оттук, ако искаш — искрено й предложи той. Ще я преведе обратно през паркинга и ще я настани на оранжевата пейка, която се виждаше оттук. А като пристигне автобусът, ще се качат на него и ще се върнат на Харис Авеню.
Усещаше как аурата-убиец, която обвиваше Административния център, го притиска и се опитва да го задуши като найлонова торбичка, нахлузена на главата му. Изведнъж си спомни думите на Макгавърн по повод на емфизема на Мей Локър — това е от онези болести, дето не те оставят. Сега разбра как се е усещала Мей Локър през последните няколко години от живота си. Независимо колко дълбоко поемаше черния въздух, имаше чувството, че се задушава. Сърцето му биеше лудешки, главата му се пръскаше от болка, все едно, че страдаше от най-тежкия махмурлук в живота си.
Понечи да повтори, че ще я заведе у дома, но тя заговори, задъхвайки се на всяка дума:
— Предполагам… ще мога се справя… но се надявам… че няма да продължи дълго. Ралф, възможно ли е да усещаме нещо толкова силно, без дори да виждаме цветовете? Защо те не могат? — Тя посочи журналистите, скупчени около сградата. — Толкова ли са безчувствени всички Мимолетни?
Той поклати глава, но си помисли, че новинарските екипи, видеотехниците и хората от охраната, застанали пред вратите и под лозунга, рисуван със спрей, всъщност чувстват нещо. Забеляза, че мнозина от тях държат чашки с кафе, но не отпиват от тях. Върху капака на едно комби беше поставена кутия с понички, но единствената, която бе извадена, бе оставена отстрани на салфетка. Ралф набързо огледа лицата на двайсетина души, но на нито едно не видя усмивка. Хората от телевизията си гледаха работата — изчисляваха ъглите на камерите, опъваха коаксиални кабели и ги прикрепваха за цимента с изолирбанд — но го правеха някак машинално. Липсваше възбудата, която би трябвало да съпровожда отразяването на голямо събитие.
Кони Чънг изникна изпод козирката заедно с някакъв красив брадат оператор — „МАЙКЪЛ РОЗЕНБЕРГ“ — гласеше картичката, прикрепена към якето му с емблемата на CBS — и с ръце очерта рамка, показвайки как иска да бъде заснет лозунгът. Розенберг кимна. Лицето на Чънг бе бледо и разтревожено, по едно време насред разговора с брадатия оператор тя замлъкна и несигурно докосна слепоочието си, сякаш бе загубила нишката на мисиите си или пък й бе призляло.
В израженията на всички присъстващи имаше някаква прилика и на Ралф му се струваше, че знае каква е тя — всички страдаха от онова, което в детските му години се наричаше меланхолия, а меланхолия бе просто превзета дума за „криво ми е“.
Изведнъж си припомни всички мигове в живота си, когато бе изпитвал онова, което чувства плувец, попаднал на ледено морско течение, или пък пътник в самолет, натъкнал се на въздушна яма. Носиш се по течението на своя ден, понякога — горе-долу, но се справяш и си вършиш работата… после, ни в клин, ни в ръкав, сякаш избухваш в пламъци и се разбиваш на парчета. Натрапва ти се мисълта: „И каква, по дяволите, е ползата от всичко това?“ — без връзка с някакво действително събитие, но въпреки това въздействието й е невероятно силно — и изведнъж ти се приисква да се пъхнеш в леглото и да се завиеш презглава.