„Може би това е причината за подобни емоции — мислеше си той. — Навярно се чувстваш така, винаги когато се сблъскаш със събитие, което ще донесе смърт и мъка. Зловещият покров е опънат като шатра за празненство на открито, изработена от паяжини и сълзи, вместо от брезент и въжета. Тук долу, на нашето ниво, не го виждаме, но го усещаме. О, усещаме го и още как. А сега…“
А сега аурата се опитва да ги изсмуче. Сигурно не те са вампири, както се страхуваха досега, а това със сигурност беше вампир. Смъртният покров напомняше някакво полубезчувствено чудовище и положително щеше да ги изсмуче целите. Ако му позволят.
Лоуис политна към Ралф и той положи всички усилия да я задържи, за да не паднат и двамата на асфалта. Посте тя вдигна глава (толкова бавно, сякаш косата й бе напоена с течен цимент), сви ръка около устата си и рязко пое въздух. В същия миг като че примигна като лампичка. При други обстоятелства Ралф би сметнал примигването за зрителна измама, но не и сега. Лоуис се бе издигнала на друго ниво — само колкото да се зареди.
Не я бе видял как прониква в аурата на келнерката, но сега всичко се случи пред очите му. Ореолите на журналистите бяха като разноцветни японски фенери, които се опитват да разпръснат мрака в грамадна тъмна пещера. От аурата на брадатия оператор сега стърчеше тъничък виолетов лъч. На два-три сантиметра от лицето на Лоуис лъчът се раздвои. Горната част се раздели на още два лъча, които потънаха в носа й, а долното разклонение се плъзна между разтворените й устни. Сиянието проблесна иззад страните й, осветявайки я отвътре като динен фенер.
Желязната й хватка се поразхлаби и Ралф усети, че изведнъж тялото й олекна. След миг виолетовият лъч изчезна. Тя погледна към Ралф. Мъртвешки бледите й страни едва забележимо поруменяха.
— Чувствам се по-добре — много по-добре. А сега е твой ред, Ралф!
Не му се искаше да го прави — още му изглеждаше като кражба — но трябваше, ако не искаше да припадне от изтощение — усещаше как и последните капки енергия, които зае от момчето с фланелка на „Нирвана“, се изпаряват през порите му. Сви ръка около устните си, точно като днес сутринта на паркинга пред „Дънкин Донатс“, и се огледа, търсейки подходяща цел. Отстъпвайки назад, Кони Чънг се бе приближила с още няколко крачки до тях; тя продължаваше да гледа плаката, окачен на козирката, и да разговаря с Розенберг (който не изглеждаше по-зле след кражбата на Лоуис). Без да му мисли повече, Ралф рязко пое въздух.
Аурата на Чънг имаше същия прекрасен кремав оттенък на сватбена рокля като аурите на Хелън и Натали, когато му бяха дошли на гости заедно с Гретхен Тилбъри. Вместо лъч от ореола на репортерката изскочи нещо подобно на дълга изпъната панделка. В същия миг Ралф почувства прилив на енергия, която веднага прогони болезнената умора от ставите и от мускулите му. Отново беше в състояние да мисли ясно — сякаш някой проми утайката, която бе затлачила мозъка му.
Кони Чънг млъкна насред думата си, вдигна за миг очи към небето, после отново заговори на оператора. Ралф се огледа и улови тревожния поглед на Лоуис, която му прошепна:
— По-добре ли си сега?
— Горе-долу — отвърна той, — само че продължавам да се чувствам като пъхнат в спален чувал.
— Мисля, че… — почна Лоуис, но погледът й беше привлечен от нещо вляво от вратите на Административния център. Изписка и се сгуши в Ралф, а очите й така се бяха ококорили, сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат от орбитите си. Той проследи погледа й и дъхът му секна. Проектантите се бяха опитали да прикрият тухлените стени на сградата и бяха насадили покрай нея вечнозелени храсти. Те не бяха подкастряни или пък нарочно бяха оставени да растат, докато вейките се преплетат, заплашвайки изцяло да скрият тясната тревна ивица, която ги разделяше от алеята за коли.
Стотици гигантски насекоми, подобни на праисторически трилобити, пъплеха ту навън, ту навътре из храстите, катереха се една върху друга, удряха глави, а от време на време дори се изправяха на задните си крачка и се докосваха с предните, подобно на елени, които преплитат рога в любовния период. Не бяха прозрачни като птицата върху сателитната антена, но въпреки това в тях също имаше нещо призрачно и недействително. Аурите им трептяха трескаво („И идиотски“ — помисли си Ралф) в цял спектър цветове; бяха толкова ярки и едновременно с това толкова ефимерни, че човек можеше да ги помисли за чудати светулки.
„Освен дето не са. Знаеш какви са.“
— Хей! — спря ги Розенберг, операторът на Чънг, но почти всички, събрани пред зданието, се бях обърнали към Ралф и Лоуис.