— Тя добре ли е, приятелю?
— Да — извика Ралф в отговор. Пръстите му още бяха свити на фуния и той бавно свали ръка, чувствайки се нелепо. — Просто…
— Видях плъх! — викна Лоуис и се усмихна глуповато и замаяно… както би се усмихнала „нашата Лоуис“, и Ралф си помисли, че се възхищава от самообладанието й. Тя посочи вечнозелените храсти с ръка, която почти не трепереше. — Точно там се пъхна. Божке, беше огромен! Видя ли го, Нортън?
— Не, Алис.
— Ако присъствате на събранието довечера, госпожо, ще видите какви ли не диви животни. — Всички се засмяха някак насила и се върнаха към своите задачи.
— Божичко, Ралф — пошепна Лоуис. — Ония… ония чудовища…
Той хвана ръката й и я стисна.
— Спокойно, скъпа.
— Знаят, нали? Точно затова са тук. Като лешояди са.
Ралф кимна. Пред очите му няколко буболечки се измъкнаха от храстите и плъзнаха нагоре по стената. Пъплеха замаяно и мудно — като мухи, които бръмчат на прозореца през ноември — и оставяха след себе си лигави разноцветни следи. Дирите бързо избледняваха и изчезваха. Изпод храстите изпълзяха още буболечки и плъзнаха по моравата.
Един от местните репортери се насочи право към гъмжащите от гадини храсти и Ралф видя, че това е Джон Къркланд. Той разговаряше с красива жена, облечена в един от ония делови костюми, „излъчващи сила“, които Ралф намираше — при нормални обстоятелства, разбира се — безкрайно секси. Предположи, че това е продуцентката на Къркланд, и се запита дали аурата на Лизет Бенсън се оцветява в зелено, когато тази жена е наоколо.
— Отиват към насекомите! — трескаво му пошепна Лоуис. — Трябва да ги спрем, Ралф — трябва да ги спрем!
— Няма да правим абсолютно нищо.
— Но…
— Не можем да вдигнем тревога заради някакви си гадинки, които освен нас никой друг не вижда. Ще ни изпратят в лудницата. Освен това буболечките не са дошли за тях. — Той поспря, после добави: — Поне така се надявам.
Проследиха с поглед как Къркланд и красивата му колежка стъпиха на моравата, право върху подобните на желе, оплетени един в друг гърчещи се, пъплещи трилобити. Един се лепна за лъснатата до олясък мокасина на Къркланд, изчака го да спре за момент, после изпълзя на крачола му.
— Пет пари не давам за тая Сюзън Дей — казваше Къркланд. — Важното събитие тука се върти около „Грижи за жената“, а не около нея — ще се нагледаш на пискливи мадами с черни ленти на ръкава.
— Внимавай, Джон — сухо отвърна жената. — Пристрастията ти започват да си проличават.
— Нима? По дяволите. — Гадината на крачола му като че ли се бе запътила право към чатала му. На Ралф му хрумна, че ако в този миг Къркланд изведнъж съзре какво се готви да полази топките му, сигурно ще си загуби разсъдъка.
— Добре, но се постарай да говориш с организаторките на митинга — съветваше го продуцентката. — Тилбъри е мъртва, значи важните са Маги Петровски, Барбара Ричардс и доктор Робърта Харпър. Мисля, че Харпър ще представи довечера Големият шеф… или по-скоро голямата шефка.
Тя пристъпи на моравата и с високия си ток набучи една от пълзящите гадини. От нея плиснаха вътрешности с цветовете на дъгата и някакво восъчнобяло вещество, което приличаше на картофено пюре. На Ралф му хрумна, че това са личинки.
Лоуис притисна лице в ръката му.
— И си дръж очите на четири за една госпожа на име Хелън Дипно — добави продуцентката и пристъпи към сградата. Нанизаната на тока й буболечка се гърчеше.
— Дипно — повтори Къркланд и почука челото си. — Някъде там дълбоко нещо ми просветва.
— А-ха, там се върти последната ти активна мозъчна клетка. Хелън е съпругата на Ед Дипно. Разделени са. Интервюиран я, ако искаш трогателен репортаж. С Тилбъри бяха добри приятелки. А може би много близки приятелки, ако разбираш какво имам предвид.
Къркланд цинично се изхили — изражението му нямаше нищо общо с онова за пред камерата и Ралф изпита смайване. Междувременно една от цветните гадинки бе успяла да се покатери на обувката на жената и пълзеше нагоре по крака й. Ралф наблюдаваше с безпомощно удивление как се скрива под ръба на полата й. Как се катери по бедрото й като котенце под хавлиена кърпа. Отново му се стори, че продуцентката усеща нещо — докато напътстваше Къркланд какви интервюта да взима по време на митинга, тя машинално посегна надолу и почеса подутинката. Ралф не чу звука от пръсването на отвратителната гадина, но си представи какво се е случило. Мислено видя как вътрешностите й се стичат по чорапогащника й като гной, която ще остане там поне докато жената си вземе душ довечера — невидимо, неосезаемо, неподозирано присъствие.