Сега двамата колеги се захванаха да обсъждат как да заснемат предвиденото за днес следобед заседание на защитниците на живота… при условие, че то изобщо се състои. Продуцентката смяташе, че даже и от „Приятели на живота“ не са толкова глупави, та да се явят тук след случилото се в „Хай Ридж“. Къркланд й обясни, че не бива да подценява лудостта на фанатиците. И през цялото време, докато разговаряха, разменяха си духовити забележки и клюкарстваха, все повече и повече разноцветни насекоми делово се катереха по краката и по телата им. Един смелчага бръмбар дори успя да изпълзи чак върху вратовръзката на Къркланд и се запъти към лицето му.
Някакво раздвижване привлече вниманието на Ралф. Обърна се към вратите точно навреме, за да види как един техник побутва с лакът приятеля си и ги посочва. Изведнъж той осъзна как изглеждат двамата с Лоуис — като хора без обяснима причина да са тук (не носят на ръкава си черна лента, а и не са представители на масмедиите). Дамата, която изкрещя, е допряла лице до ръкава на господина… въпросният господин пък е зяпнал като глупак.
Ралф й заговори тихо през зъби, като затворник, готвещ се да избяга в някой от старите филми на „Уорнър Брос“.
— Вдигни глава. Ставаме подозрителни.
За миг не повярва, че Лоуис ще го послуша… но тя се сепна и вдигна глава. Хвърли последен поглед към храстите, после се втренчи решително в Ралф и само в него.
— Виждаш ли някакви следи от Атропос, Ралф? Това е причината да сме тук, нали… за да му хванем следите?
— Може би. Мисля, че трябва да се доближим до сградата.
Нямаше желание да прави каквото и да било, но му се струваше много важно да действа. Усещаше как покровът ги притиска от всички страни, как ги задушава и пасивно се противопоставя на всякакво движение. С него трябваше да се справят.
Добре — съгласи се тя. — Ще поискам от Кони Чънг автограф и през цялото време ще се кискам като глупачка. По този начин ще привлека вниманието към себе си.
— Добре.
Той отново погледна към Джон Къркланд и продуцентката. Двамата обсъждаха какви събития биха наложили да прекъснат вечерния бюлетин и да се включат пряко, без да подозират как трилобитите пълзят по лицата им. Едно от насекомите бавно проникваше в устата на Къркланд.
Ралф извърна очи и позволи на Лоуис да го отведе при Кони Чънг и Розенберг, брадатия оператор. Забеляза как те я измерваха от глава до пети, после се спогледаха. Изглеждаха едновременно развеселени и отегчени — очевидно бяха свикнали с досадните обожателки. Лоуис стисна лекичко ръката на Ралф, с което искаше да каже: „Не ми обръщай внимание, гледай си своята работа, а аз ще направя необходимото.“
— Извинявайте много, ама не сте ли Кони Чънг? — попита Лоуис с неприкрит възторг, сякаш не можеше да повярва, че разговаря с толкова прочута личност. — Видях ви ей там и първо викам на Нортън, или това е дамата, дето води предаването заедно с Дан Радър, или съм откачила, после…
— Да, аз съм Кони Чънг и много се радвам да се запозная с вас, но сега се подготвям за новините довечера, тъй че ще трябва да ме извините…
— Ама разбира се, и през ум не би ми минало да ви притеснявам, само искам един автограф — да драснете нещо набързо — защото съм ваша почитателка номер едно, поне в Мейн.
Госпожа Чънг хвърли поглед към Розенберг. Той вече държеше химикалка — почти като опитна медицинска сестра, която подава на хирурга инструмент още преди да го е поискал. Ралф насочи вниманието си към входа на сградата и се постара да изостри възприятията си.
Онова, което видя пред вратите — полупрозрачно, чернеещо вещество — отначало го смая. Приличаше на някакво геологическо образувание. Нима е… не, не може да бъде! Ако онова пред очите му беше истинско (както са действителни предметите в света на Мимолетните), би попречило на вратите да се отварят, но това не се случваше. Пред очите му двама телевизионни техници нагазиха до колене във веществото, сякаш то бе като мъгла.
Ралф си спомни за сияйните отпечатъци, които хората оставяха след себе си — онези, които приличаха на танцовите диаграми на Артър Мъри — и в миг му се стори, че е разбрал всичко. Следите изчезваха като цигарен дим… само че цигареният дим всъщност не изчезва, а остава по стените, по прозорците и в белите дробове. Очевидно човешките аури също оставяха отпечатък. Сигурно ако минаваше само един човек, дори след като цветовете изчезнат, нямаше да види нищо, но това бе най-голямата сграда за обществени изяви в четвъртия по големина град в щата Мейн. Помисли си за всички хора, които са влизали и излизали през тези врати, и проумя какво означава полупрозрачното вещество. Това бе съответствието на вдлъбнатинката, която понякога се образува в средата на стълбища, по които често се минава.