„Не му обръщай внимание, миличък — върши си работата.“ Кони Чънг припряно изписваше името си на гърба на някакво листче, подадено й от Лоуис. Ралф огледа мътния нанос върху цимента пред вратите, търсейки следа от Атропос; помисли си, че по-скоро би го подушил, тъй като от него се разнасяше характерна миризма на развалено месо като онази, която лъхаше от месарския магазин на господин Хюстьн.
— Благодаря! — бърбореше Лоуис. — И му викам на Нортън: „Точно като по телевизията е, като порцеланова кукличка.“ Точно така му казах.
— Много ви благодаря — прекъсна я Чънг, — но наистина съм много заета…
— Ама, разбира се! Поздравете Дан Радър от мен.
— Непременно. — Чънг се усмихна и кимна, после подаде писалката на Розенберг. — А сега, ако ни извините…
„Ако е тук, значи е на по-високо ниво от мен — рече си Ралф. — Ще трябва да се изкача още мъничко.“
Но трябваше да внимава, и то не само защото не биваше да губи време. Имаше опасност, ако се изкачи прекалено високо, да изчезне от този свят и от погледите на насъбралите се, а такова събитие би могло да накара новинарите да забравят предстоящото събрание на защитниците на живота… поне за, известно време.
Ралф се съсредоточи, но този път безболезненият спазъм в съзнанието му не приличаше на примигване, а на плавно притваряне на миглите. Изведнъж цветовете заляха света и всичко грейна в удивителен блясък. Но най-наситеният цвят, потискащият основен тон, бе черното на смъртния покров, което бе сякаш отрицание на всички останали цветове. Отново го обзе слабост, която накара сърцето му да се свие. Изведнъж си даде сметка, че се налага да побърза и да слезе на нивото на Мимолетните, преди жизнените му сили съвсем да са се изтощили.
Отново погледна към вратите. Известно време не забеляза нищо освен избледняващите аури на простосмъртни като самия него… после всичко изведнъж се проясни като послание, написано с лимонов сок, когато поднесеш листа към пламъка на свещ.
Очакваше нещо, което на вид и на мирис да наподобява Разлагащите се вътрешности в боклукчийските кофи зад месарницата на господин Хюстьн, но действителността беше още по-противна, може би защото беше толкова невероятна. По самите врати бяха размазани кървави слузести петна — може би отпечатъци от неуморните пръсти на Атропос, а отпред имаше голяма локва от същото вещество, която се всмукваше във втвърдения нанос. Гледката беше толкова ужасяваща — толкова извънземна — че в сравнение с нея разноцветните гадини изглеждаха едва ли не нормално. Веществото приличаше на повръщано от куче, което е болно от нов вид изключително опасен бяс. Ралф забеляза следи — отначало изсъхнали съсиреци и петна, които постепенно се превръщаха в малки капки, като от разляна боя.
„Ами че да — мислеше си Ралф. — Точно затова трябваше да дойдем тук. Малкият негодник не може да стои далеч от това място. То му действа като кокаин на наркоман.“
Представяше си как Атропос стои тук, гледа го… хили му се… после пристъпва напред и долепва длани до вратите. Прокарва ги надолу. Оставя гнусните лепкави втпечатъци. Черпи сила и енергия от същата чернилка, която изсмукваше жизнеността на Ралф.
„Разбира се, трябва да посети още много места, има да върши сума ти други работи — навярно си много зает, ако си такъв свръхестествен ненормалник като него — но въпреки това нещо го влече насам. И как ли се чувства тук? Все едно чука красива мацка, ей така.“
Лоуис го подръпна за ръкава и Ралф се обърна към нея. Тя все още се усмихваше, но страхът в очите й подсказваше, че й се иска да изкрещи. Зад нея забеляза Кони Чънг и Розенберг, които крачеха към зданието.
— Трябва да ме изведеш оттук — пошепна тя. — Не издържам повече. Имам чувството, че полудявам.
[Добре — няма проблеми.]
— Не те чувам, Ралф — и освен това ми се струва, че виждам слънчевите лъчи през теб. Божичко, сигурна съм, че ги виждам!
[О… почакай…]
Той се съсредоточи и почувства как светът под него леко се приплъзва. Цветовете избледняха; аурата на Лоуис изчезна.
— По-добре ли си?
— Във всички случаи се чувствам истинска. Той се поусмихна.
— Добре. Хайде да вървим.
Прихвана я за лакътя и я поведе към мястото, където ги остави Джо Уайзър. Кървавите капки водеха в същата посока.
— Откри ли каквото търсеше?
— Да.
Тя засия.
— Но това е страхотно! Знаеш ли, видях как се издигаш нагоре — беше много странно, сякаш наблюдавах как се превръщаше в черно-бяла фотография. Сетне… когато ми се стори, че виждам слънчевите лъчи през теб… беше много…