— Зловещо, а?
— Не… не точно зловещо. Просто странно. Виж, ония гадини… те бяха зловещи. Пфу!
— Знам какво си изпитала. Но мисля, че те още са ей там, отзад.
— Може, но имаме още много път, докато излезем от омагьосаната гора, нали така?
— А-ха — Карол би казала „много път до рая“.
— Моля те да не ме изоставяш, Ралф Робъртс.
— Ралф Робъртс ли? Никога не съм чувал за него. Името ми е Нортън.
Изпита удоволствие, като видя, че думите му я разсмяха.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
1.
Бавно прекосиха асфалтирания паркинг, разчертан с жълти линии.
„Довечера — казваше си Ралф — всички места ще бъдат запълнени. Ще дойдат, ще видят, ще слушат, тях ще ги видят… и най-вече ще покажат на целия град и на цялата страна, че разните там Пикъринговци изобщо не могат да ги изплашат. Мястото на неколцината, които няма да дойдат от страх, ще бъде заето от хората, тласкани от морбидно любопитство.“
Ралф и Лоуис се приближиха към ръба на смъртния покров. На това място той бе по-плътен и във вътрешността му се виждаха странни вихрушки, сякаш покровът беше изтъкан от обгоряла тъкан. Напомняше въздуха пред отворената вратичка на пещ, който трепти от горещината.
Дочуваха се два застъпващи се звука. По-силният приличаше на въздишка. „Ако вятърът може да плаче — мислеше си Ралф, — сигурно ще издава подобен звук.“ Този беше зловещ, но онзи, който едва се долавяше, бе ужасяващ — неприятно мляскане, сякаш гигантска беззъба уста предъвкваше огромни количества кашеста храна.
Като доближиха черния покров, Лоуис спря и извърна уплашен, извинителен поглед към Ралф. Когато заговори, гласът й бе тънък като на момиченце:
— Не мога да мина през това нещо. — Тя замълча, опитвайки да се овладее, най-после изрече и останалото: — То е живо. И ги вижда. — Лоуис посочи към хората на паркинга и към новинарските екипи близо до сградата. — Което е страшно, но освен това вижда и нас, а това е по-страшно… защото то знае че ние също го виждаме. То не обича да го виждаш. Да го усещат може би, но не и да го виждат.
Мляскащият звук като че бе започнал да артикулира думи, и колкото повече се вслушваше. Ралф се уверяваше, че това не е слухова измама.
[Чупкътъ. Майнътъви. Ръскарвайтесе.]
— Ралф — пошепна Лоуис. — чуваш ли?
[Мражяви. Жвиубия. Жвизям.]
Той кимна и отново я прихвана за лакътя.
— Хайде, Лоуис.
— Къде отиваме?
— Ще слезем най-ниско.
За миг тя неразбиращо се втренчи в него — после кимна. Ралф почувства примигването — този път малко по-силно от пърхането на мигли отпреди малко — изведнъж наоколо се проясни. Завихрящата се димна бариера пред тях се бе стопила и бе изчезнала. Но въпреки това, като се доближиха до мястото, където Ралф знаеше, че е покровът, той затвори очи и затаи дъх. Усети как Лоуис стиска още по-силно ръката му и забързва крачка, докато пресича невидимото препятствие, а когато самият той го прекоси, смътни, преплетени спомени — мъчителната смърт на жена му, смъртта на любимото кученце, което имаше като малък, Бил Макгавърн, който се опира на стената, притиснал ръка към гърдите си — закръжиха в съзнанието му, сетне се вкопчиха в него, сякаш го сграбчи жестока ръка. В ушите му кънтеше звънкото стенание — непрестанно и смразя ващо като глас на слабоумен.
После се озоваха от другата страна.
2.
След като минаха под дървената арка в отсрещния край на паркинга, Ралф дръпна Лоуис към една пейка и я накара да седне, макар тя разпалено да настояваше, че се чувства добре.
— Но аз имам нужда от секунда-две почивка, за да дойда на себе си. — Той се настани до нея.
Лоуис отметна кичур коса от спепоочието му и нежно го целуна.
След пет минути Ралф вече се чувстваше уверен, че ако се изправи, няма да се строполи на земята; хвана Лоуис за ръката и се изправиха заедно.
— Откри ли ги, Ралф? Откри ли му следите?
Той кимна.
— Но за да ги видим, трябва да се изкачим малко по-нагоре. Отначало опитах, като се издигнах точно толкова, че да виждам аурите, но не се получи. Трябва ни още мъничко.
— Добре.
— Налага се да бъдем предпазливи. Защото когато виждаме…
— Ни виждат. Прав си. Освен това не бива да забравяме да следим и времето.
— В никакъв случай. Готова ли си?
— Почти. Мисля, че ще бъда по-смела, ако ме целунеш отново.
Ралф се усмихна и се подчини.
— Вече съм готова.
— Добре — да вървим.
Отново усетиха познатото примигване.
3.
Водени от дирята червеникави петна, те прекосиха потъналата в боклук площадка, където построяваха лунапарка по време на окръжния панаир, и стигнаха до стадиона. Лоуис поспря за миг пред високата колкото половин човешки бой ограда, огледа се, за да се увери, че не я наблюдават, после се покатери отгоре. Отначало се движеше с очарователната гъвкавост на момиченце, но като преметна крак и яхна оградата, спря. На лицето й се изписа едновременно изненада и досада.