[Лоуис? Какво става?]
[Всичко е наред. Проклетото бельо ми изигра номер. Сигурно съм отслабнала, защото всичко се смъква. Ох, да му се не види!]
Ралф си даде сметка, че всъщност вижда не само къдричките на комбинезона й, но и десетина сантиметра розов найлон. Яхнала широката горна дъска на оградата, тя дърпаше плата, а Ралф прикри усмивката си. Мислеше да й каже, че изглежда много сладка, но се отказа.
[Обърни се, докато оправя този глупав комбинезон, Ралф. Междувременно престани да се хилиш!]
Ралф се обърна с гръб към нея и погледна към Административния център. Ако действително се беше ухилил (струваше му се по-вероятно Лоуис да е забелязала присмеха по аурата му), то при вида на черния смъртен покров, усмивката му помръкна.
[Лоуис, сигурно ще е много по-лесно, ако го махнеш.]
[Ще ме прощаваш, Ралф Робъртс, но не са ме възпитавали да си свалям бельото и да го хвърлям по разни стадиони, а ако някога си познавал момиче, което е вършело такива неща, то надявам се това да е било преди още да си се запознал с Каролин. Жалко, че нямам…]
Той внезапно си представи безопасна игла.
[Предполагам, нямаш, нали, Ралф?]
Той поклати глава и в отговор й изпрати друг образ — пясък, който изтича през пясъчен часовник.
[Добре де, добре, разбрах. Мисля, че го закрепих колкото да издържи още малко. Вече можеш да се обърнеш.]
Тя се спусна от другата страна на оградата съвсем леко и уверено, но аурата й бе избледняла значително, а тъмните сенки отново се бяха появили под очите й. Но поне за момента въстанието на бельото бе потушено.
Ралф също се покатери на оградата, преметна крак от другата страна и скочи при Лоуис. В съзнанието му се пробудиха стари, отдавна забравени спомени от детството му.
[Не след дълго ще трябва пак да заредим, Лоуис]
Тя кимна уморено.
[Зная. Да вървим.]
4.
Последваха дирята по пистата, прехвърлиха се през оградата от другата страна, после се спуснаха по обраслия с храсталаци склон до Нейболт Стрийт. Докато се препъваха надолу по хълма, Ралф видя, че Лоуис мрачно придържа комбинезона си през полата, помисли дали пак да я пита дали няма да й е по-лесно, ако захвърли проклетото бельо, но реши да не я поучава.
Най-голямата му тревога — че в един момент следите на Атропос просто ще се загубят — отначало се оказа безпочвена. Червеникавите следи водеха по неравната настилка на Нейболт Стрийт, покрай небоядисаните жилищни блокове, които отдавна вече трябваше да са разрушени. По провисналите въжета се вееше парцаливо пране, от мръсни дворове надничаха мърляви деца със сополиви носове и ги проследяваха с поглед. Красиво момченце на около три годинки, застанало на стъпалата пред дома си, ги изгледа безкрайно подозрително, после се хвана за чатала, а със свободната си ръка им показа среден пръст.
Нейболт Стрийт свършваше до старото железопътно депо и тук Ралф и Лоуис за миг изгубиха следите. Застанаха до едно магаре за дърва, с което беше препречен входът, и заоглеждаха обширния изоставен парцел. Тук-там всред слънчогледите и трънаците лъскаха ръждясали релси и под следобедното слънце проблясваха стъкла от стотици изпотрошени бутилки. Отстрани на порутения склад за дизелово гориво с крещящорозов спрей бяха изписани думите „СЮЗИ УЛИЗА ГОЛЕМИЯ МИ ДЕБЕЛ“. Тази трогателна декларация бе обградена с игриви свастики.
Ралф: [Къде, по дяволите, са следите?]
[Ето ги там, Ралф — виждаш ли?]
Тя посочваше към линията, която до шейсет и трета година беше главният железен път, а сега представляваше ръждясали, обрасли с треволяк релси, които водят наникъде. Повечето траверси липсваха — бяха изгорени от пияниците или пък от скитниците, запътили се да търсят работа в Арустук. Върху една от оцелелите траверси Ралф забеляза червеникавата диря. Следите изглеждаха по-пресни от онези, които ги бяха довели дотук.
Ралф замислено се взираше в релсите. Ако не го лъжеше паметта, линията заобикаляше игрището за голф и отвеждаше обратно към… към западния край на града. Той предположи, че това е същата изоставена железопътна линия, минаваща край летището и ливадата за пикник, където Фей Шапен сигурно и в този миг обмисля организирането на предстоящия турнир „Писта № 3 класик“.
„Въртим се в омагьосан кръг — мислеше си той. — Дявол да го вземе, изгубихме цели три дни, но мисля, че най-накрая пак ще се озовем там, откъдето тръгнахме… не в рая, а на Харис Авеню.“