— Здрасти, приятели. Кво праите?
Ралф бе почти убеден, че гласът му е познат, а и това чувство бе затвърдено от първия поглед към човека, който ги заговори. Той бе застанал зад тях, точно там, където тротоарът на Нейболт Стрийт най-после предаваше Богу дух. Изглеждаше на около петдесет, но Ралф предположи, че всъщност е може би пет или дори десет години по-млад. Носеше тениска и парцаливи дънки. Аурата, която го обвиваше, беше зелена като бира, произвеждана по случай Деня на Свети Патрик. Точно по това го и позна в крайна сметка. Същият пияница бе дошъл при тях с Бил онзи път, когато завари Макгавърн в Строфорд Парк да се вайка заради стария си приятел Боб Полхърст… който, както се оказа после, го надживя. Понякога животът е по-смешен и от филмите с Гручо Маркс.
Обзе го странно чувство на обреченост, а с него се промъкна и интуитивно разбиране на силите, които ги заобикаляха в този миг. Нямаше значение доброжелателни ли са тези сили или зли, дали са подчинени на Целта или на Случайността — те вяха колосални и това беше най-важното; в тази светлина Думите на Клото и Лахезис за избора и за свободната воля звучаха смехотворно. Струваше му се, че двамата с Лоуис са привързани към спиците на гигантско колело — колело, което непрестанно ги връщаше там, откъдето бяха тръгнали, като същевременно ги отвеждаше все по-навътре в ужасяващия тунел.
— Да ти се намират малко дребни, гос’ине?
Ралф се приплъзна малко по-надолу, за да е сигурен, че пияницата ще чуе отговора му, и каза:
— Бас държа, че чичо ти се е обадил от Декстър. Съобщил ти е, че пак можеш да се върнеш на работа в мелницата… но само ако пристигнеш там още днес. Нали така?
Пияницата изненадано запримигва насреща му.
— Ами… да-а. Нещо такова. — Той се опита да си припомни историята — на която вероятно сам вярваше много повече от всички хора, на които я беше разправял напоследък — и най-сетне хвана мъглявата й нишка. — Да ви кажа, чудна работица е. И мое пак да ме земат. То за Бангор и Арустук има рейс в два часа, ама билета е пет и пеесе, а па аз имам само два двайсе пет…
— Имаш седемдесет и шест цента — намеси се Лоуис. — Две по двадесет и пет цента, две по десет цента, една монета от пет цента и една от цент. Но като имам предвид колко пиеш, аурата ти има изключително здравословен вид, само това мога да ти кажа. Сигурно си здрав като вол.
Пияницата я изгледа озадачено, после отстъпи крачка назад и изтри с длан носа си.
— Не се тревожи — успокои го Ралф, — на жена ми навсякъде й се привиждат аури. Тя е много особена натура.
— Така ли било?
— А-ха. Освен това е много щедра и мисля, че няма да те обиди с дребна сума. Нали така, Алис?
— Той ще ги изпие. В Декстър няма никаква работа.
— Не, вероятно няма — каза Ралф и се втренчи в нея, — но аурата му има изключително здрав вид. Изключително.
— Ти май също си падаш психо — отбеляза пияницата. Очите му продължаваха да се местят предпазливо ту към Ралф, ту към Лоуис, но в тях просветваше спотаена надежда.
— Знаеш ли, че си прав — отговори му Ралф. — А пък напоследък тази ми способност взе да излиза на преден план.
Той сви устни, сякаш току-що му бе хрумнала интересна мисъл, и вдъхна. От аурата на скитника изскочи ярък зелен лъч и влезе в устата на Ралф. Вкусът бе много характерен — на ябълково вино. Беше резливо и възкиселичко, но приятно. Заедно с вкуса Ралф усети как се възвръща и силата му, което бе хубаво, както и невероятната яснота на мисълта, което пък беше още по-хубаво.
Забеляза, че Лоуис подава на пияницата двадесетдоларова банкнота. Той обаче не я видя веднага — бе зареял поглед в небето. В същия миг от аурата му щръкна още един зелен лъч. Прелетя като ослепителна мълния над буренясалата просека и се пъхна в устата и носа на Лоуис. Банкнотата в ръката й лекичко потрепери.
[О, Боже, толкова е хубаво!]
— Тия проклети пилотчета от военновъздушната в Чарлстън! — възнегодува пияницата. — Забравят, че не бива да надскачат звуковата бариера, докато не идат над океана! Едва не си подмокрих… — Съгледа банкнотата в ръката на Лоуис и челото му се смръщи още повече. — Абе, я-аа кажете, къв е тоа майтап, дето ми го пробутвате? Не съм тъп, да ви кажа. Може и да си попийвам от време на време, ама това не значи, че съм тъп.
„Чакай да мине малко време — мислено му отвърна Ралф — и ще почувстваш ефекта от пиенето.“
— Никой не те смята за тъп — каза Лоуис, — нито пък се шегуваме. Ето, вземи парите.
Скитникът продължи озадачено да се мръщи, ала след като внимателно се вгледа в Лоуис (и хвърли изпитателен поглед към Ралф), на лицето му се разля широка, победоносна усмивка. Пристъпи към Лоуис и протегна ръка към банкнотата, която бе заслужил, макар че не го осъзнаваше.