[Какво означава това, Ралф? Че ще се опиташ да го убиеш, ако се опита да ни попречи ли?]
Той се замисли за миг, после кимна.
[Да-а — точно така.]
Тя кимна.
[Ралф?]
Той въпросително повдигна вежди.
[Ако се наложи да го направиш, ще ти помогна.]
Ралф бе абсурдно трогнат от тези думи… и с усилие скри от нея още нещо: че я води със себе си само за да бди над нея. Тази мисъл му напомни за обеците й, но бързо прогони изображението, защото не искаше тя да го види в аурата му.
Междувременно мислите на Лоуис се бяха отклонили в относително по-безопасна посока.
[Дори да влезем и излезем, без да го срещаме, той ще разбере, че някой е идвал, нали? А може би ще се досети кой точно.]
Навярно беше права, но това нямаше голямо значение — поне за момента изборът им бе ограничен само до тази възможност. Щяха да действат стъпка по стъпка и да се надяват, че ще доживеят до следващия ден. „Макар че, ако зависеше от мен, сигурно бих предпочел да проспя тези събития — рече си Ралф и тъжно се усмихна. — Божичко, чувствам се така, сякаш са минали години, откакто съм спал цяла нощ.“
Досети се за любимата фраза на Каролин за дългия път до рая. Точно сега му се струваше, че ще се почувства в рая, ако спи до обяд… или даже до по-късно.
Хвана Лоуис за ръка и двамата отново поеха по следите на Атропос.
6.
На дванадесет метра източно от желязната ограда, заобикаляща летището, ръждивите релси свършваха. Следата на Атропос обаче продължаваше, макар не за дълго — Ралф бе почти сигурен, че вижда края й. Отново му се натрапи странното изображение — с Лоуис са привързани към спиците на гигантско колело. Ако не грешеше, бърлогата на Атропос беше на един хвърлей от мястото, където Ед се сби с дебелия шофьор.
Силен повей на вятъра разнесе отвратителна миризма на гнило, отдалеч се чуваше гласът на Фей Шапен, който изнасяше лекция на любимата си тема:
— … и винаги съм казвал, че ма-джонг прилича на шахмата, шахматът прилича на живота, ако умееш която и да е от тези игри…
Вятърът стихна. Ралф още чуваше гласа на Фей, но отделните думи се губеха. Ала това не бе беда — беше чувал лекцията толкова често, че много добре знаеше как продължава.
[Ралф, вонята е отвратителна! Това е той, нали?]
Кимна, но не вярваше тя да го е видяла. Стискаше с все сила ръката му и се взираше напред с широко отворени очи. Слузестата следа, която започваше пред вратите на Административния център, свършваше в основата на изсъхнал дъб, наклонен като пияница, който търси опора. Причината за загиването на дървото и защо е наведено бе ясна — от едната страна кората на ствола бе обелена от мълния. Пукнатините, назъбеностите и издатинките по нея сякаш оформяха безмълвно пищящи лица, а голите клони на дървото се простираха към небето като зловещи йероглифи… които имаха — поне както му се струваше на Ралф — ужасяваща прилика с японските йероглифи, които означаваха „камикадзе“. Мълнията не бе успяла да прекатури дървото, но със сигурност се беше постарала да го стори. Част от огромните корени бяха изтръгнати. Бяха пропълзели под оградата и бяха повдигнали част от нея в странна форма, която напомни на Ралф за един негов познат на име Чарлс Енгстром.
— Не играй с Чъки — все повтаряше майка му. — Той е мръсно момченце.
Ралф не знаеше дали Чъки е мръсно момченце или не, но със сигурност беше малоумен. Имаше навик да се крие зад някое дърво в двора, стиснал дълга пръчка, която наричаше Пръчко Любопитко. Като минеше някоя жена с по-широка пола, Чъки пъхваше Пръчко Любопитко под дрехата и я повдигаше. Доста често успяваше да разгледа бельото на някоя жени (цветът на дамското бельо живо го интересуваше), преди тя да е проумяла какво става и да е хукнала подир хилещото се хлапе към вратата на къщата им, заплашвайки, че ще се оплаче на майка му. Оградата на летището, нагъната от корените на дъба, напомняше на Ралф полите на жертвите на Чъки, когато Пръчко Любопитко тъкмо се бе пъхнал под тях и започваше да ги повдига.
[Ралф?]
Той я погледна. [Кой е Прасчо Пит? И защо си се замислил за него точно сега?]
Ралф избухна в смях.
[По аурата ми ли го видя?]
[Сигурно — вече и аз не зная. Кой е той?]
[Друг път ще ти кажа. Да вървим.]
Хвана я за ръка и я поведе към дъбовото дърво, където следата на Атропос свършваше; вонята на леш, която бе характерна за плешивото докторче, се усили.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
1.
Свели очи, те стояха под дъба. Лоуис ожесточено хапеше устни.
[Трябва ли да слизаме там, Ралф? Наистина ли трябва?]
[Да.]
[Но защо? Да вземем нещо, което е откраднал ли? Да го убием ли? Какво?]