Освен да върнат гребенчето на Джо и обеците на Лоуис, не знаеше какво друго трябва да сторят… но бе убеден, че ще узнае, че и двамата ще разберат, като му дойде времето.
[Мисля, че засега е най-добре да продължим напред, Лоуис]
Мълнията бе наклонила дървото на изток, сякаш някаква огромна ръка го бе тласнала с все сила и бе отворила голяма Дупка в подножието на ствола. На човек, принадлежащ към Мимолетните, дупката навярно би му се сторила страшничка с нейните грапави стени и едва видимите корени, пропълзяващи като змии в плътните сенки — но едва ли би привлякла вниманието му.
„Някое хлапе с богато въображение щеше да види повече — мислеше си Ралф. — Дупката в подножието на дънера сигурно ще го накара да си представи я пиратски съкровища… я скривалища на разбойници… я бърлоги на тролове…“
Но не вярваше, че някое Мимолетно дете, дори и с богато въображение, щеше да види приглушеното червено сияние което се процеждаше изпод дървото, или пък щеше да разбере че извиващите се като змии корени всъщност са стъпала, които водят надолу към някакво тайнствено (и безсъмнено неприятно) място.
„Не — дори хлапе с развинтена фантазия не би видяло такива неща… но може би ще ги усети.“
Точно така. А след това, ако има малко мозък в главата си, ще се обърне и ще хукне да бяга, сякаш всички дяволи от ада са по петите му. Както би трябвало да постъпят двамата с Лоуис, ако изобщо имат капка разум. Само че непременно трябваше да вземат обеците и гребенчето на Джо Уайзър. И да спасят Хелън (вероятно и Нат), както и останалите две хиляди души, които ще бъдат довечера в Административния център. Лоуис бе права. Трябва да направят нещо, а ако се откажат сега, това завинаги щеше да им тежи на съвестта.
„И точно това са въжетата — мислеше Ралф. — Въжетата, с които вечните сили привързват нас, бедните, объркани Мимолетни създания към колелото си.“
Клото и Лахезис изникнаха пред очите му, сякаш под яркото увеличително стъкло на омразата, и той си каза, че да бяха тук сега, както обикновено, щяха да се спогледат смутено и бързичко да отстъпят крачка-две назад.
„И нямаше да сгрешат — заключи. — Никак даже.“
[Ралф? Какво има? Защо си толкова ядосан?]
Той поднесе ръката й към устните си и я целуна.
[Няма нищо. Хайде. Да вървим, докато смелостта не ни е изоставила.]
Тя не отмести веднага поглед, после кимна. А когато Ралф седна на земята и спусна краката си в зейналата дупка в основата на дървото, тя го последва.
2.
Ралф се отпусна по гръб и се плъзна под дървото, прикривайки с длан лицето си, за да не му се напълнят очите с пръст. Опитваше се да не потръпва от отвращение, когато корените го докосваха по врата и по лицето. Отдолу се разнасяше нетърпима воня, от която му се повдигна. Залъгваше се, че постепенно ще привикне към миризмата, но когато се напъха целият в дупката, престана да се заблуждава. Подпря се на лакът — по-малките коренчета се забиваха в главата му и олющените парченца кора го гъделичкаха по лицето — и повърна цялата си закуска. Чуваше как Лоуис прави същото. Усети, че му се завива свят, като че го заля огромна вълна.
Смрадта беше толкова силна, че сякаш я поглъщаше, а ръцете му бяха изцапани с червеното вещество, което ги доведе в това кошмарно място. Бе ужасно само да го гледаш — а сега беше потопен в него от глава до пети.
Нещо докосна ръката му и той за малко щеше да се поддаде на паниката, но осъзна, че е Лоуис. Преплете пръсти в нейните.
[Ралф, издигни се малко! По-добре е! Можем да дишаме.]
Веднага разбра какво го съветва и му се наложи в последния момент да се насили да не бърза. В противен случай щеше да излети нагоре като ракета.
Светът потрепна и изведнъж във вонящата дупка като че ли стана малко по-светло… и по-широко. Миризмата не изчезна, но стана поносима. Сега сякаш се намираха в малка, затворена отвсякъде палатка; пълна с хора с мръсни крака и потни мишници — което не беше много приятно, но се издържаше, поне за известно време.
Изведнъж Ралф си представи джобен часовник, чиито стрелки се движеха ужасно бързо. Като не се усещаше толкова силно миризмата, мястото беше по-поносимо, но все пак бе опасно — ами ако излязат на повърхността утре сутринта и от Административния център са останали само димящи руини? И това бе напълно възможно. Тук, долу, да се следи времето — мимолетно, дълголетно и каквото и да било — бе невъзможно. Погледна часовника си, но осъзна, че е безполезно. Трябваше да го свери по-рано, ала беше забравил.
„Не се ядосвай, Ралф — и без това не можеш да направиш нищо.“
Опита се да послуша вътрешния глас и изведнъж му дойде наум, че старият Дор бе напълно прав в онзи ден, когато Ед се сблъска с камиона, превозващ изкуствени торове — по-добре да не се бе забърквал в тази история. И все пак с Лоуис бяха най-старият Питър Пан и най-старата Уенди на света, които се спускат под вълшебното дърво в някакъв слузест подземен свят, който се страхуват да видят.