Лоуис се взираше в него, зловещите червени отблясъци осветяваха бледото й лице, а изразителните й очи бяха изпълнени със страх. Забеляза тъмни струйки по брадичката й и осъзна, че това е кръв. Сега тя буквално отхапваше парченца от устните си.
[Ралф, добре ли се чувстваш?]
[Сгушил съм се под старо дъбово дърво с хубаво момиче и се чувствам прекрасно. Но мисля, че трябва да побързаме.]
[Добре.]
Протегна крак в мрака и най-сетне намери възлест корен, на който да стъпи. После се плъзна по каменистия наклон и заедно с Лоуис, която беше прегърнал през кръста, се промушиха под друг корен. Полата й се запретна чак догоре и Ралф отново си спомни за Чъки Енгстром и за Пръчко Любопитко. Хем му стана смешно, хем се раздразни, като видя, че Лоуис се опитва да оправи полата си.
[Зная, че една дама се старае винаги, когато е възможно полата и да не е вдигната, но мисля, че това правило отпада като се спускаш по тролски стълби под стари дъбове. Съгласна ли си?]
Тя се поусмихна смутено и уплашено.
[Ако знаех с какво ще се занимаваме, щях да си обуя панталони. Мислех, че отиваме само до болницата.]
„Аз да знаех какво ни предстои, мила моя — рече си Ралф, — щях да продам всичките си акции, независимо от опасността да предизвикам нестабилност на пазара, и двамата с теб щяхме да вземем самолета за Рио.“
Затърси опора с другия си крак, давайки си ясна сметка, че ако падне, вероятно ще се озове на място, до което спасителните отряди на Дери изобщо няма как да се доберат. Малко над нивото на очите му от земята се подаде червеникав червей, който посипа челото му с бучици пръст.
Стори му се, че остана така цяла вечност, сетне усети под крака си гладка дървена повърхност — вече не корен, а истинско стъпало. Плъзна се още по-надолу, без да изпуска Лоуис, и изчака да провери дали опората ще поддаде под тежестта на двама им.
Стъпалото издържа, освен това бе достатъчно широко, за да стъпи и Лоуис. Ралф се огледа и забеляза, че се намират на най-горното стъпало на тясно стълбище, което се спуска в червеникавия мрак. Бе направено за — и може би от — много по-ниско от тях същество, затова трябваше да се навеждат, но това бе нищо в сравнение с кошмара, който изживяха през последните няколко минути.
Ралф се взря в назъбеното късче светлина над тях — изпълнени с неосъзнат копнеж, очите му се открояваха върху изцапаното му, потно лице. Светлината никога не му се бе струвала толкова примамлива и толкова далечна. Извърна се към Лоуис и й кимна. Тя също му кимна. Приведени на две, те заслизаха по стълбите, настръхвайки всеки път, когато някой корен ги докоснеше по врата или по гърба.
3.
Слизането им се стори безкрайно. Червената светлина ставаше все по-ярка, отвратителната смрад от Атропос се усилваше и Ралф осъзна, че с Лоуис „се издигат“, докато се спускат надолу по стъпалата — нямаха избор, иначе миризмата щеше да ги задуши. Повтаряше си, че изпълняват задачата си, че при такава мащабна операция все някой следи времето — някой, който би ги подканил да побързат, ако застрашително нарушат разписанието — но въпреки това се тревожеше. Защото може и да няма кой да засича времето, да няма рефер, нито пък отбор с черно-бели раирани фланелки. „Край на играта“ — беше казал Клото.
Тъкмо започваще да се пита да не би стъпалата да водят право в ада, и те свършиха. Малък коридор с каменни стени, не повече от метър висок и дълъг пет-шест метра, водеше към сводеста врата. Зад нея червената светлина танцуваше като отблясъците, които хвърля огънят от отворена пещ.
[Хайде, Лоуис, но бъди готова на всичко. Дори да се срещнеш с него.]
Тя кимна, отново подръпна провисналия си комбинезон и се запровира през тясното коридорче рамо до рамо с Ралф. Той подритна нещо и се наведе да го вземе. Беше червеи пластмасов цилиндър, по-широк в единия край — дръжка от въженце за скачане. „Едно, две, три, гъската вино пи.“
„Не си пъхай носа в работи, дето не те засягат, Мимолетник“ — му беше казат Атропос, но той се беше напъхал, и причината не беше само в онова, което плешивите докторчета наричаха „ка“. Беше се намесил, защото искаше да попречи на Атропос. Дери бе неговият град, Лоуис беше негова приятелка и Ралф установи, че изгаря от желание да накара Докторчо № 3 горчиво да съжалява, че изобщо е виждал диамантените обеци на Лоуис.