Захвърли дръжката от въженцето и продължи напред. След миг двамата с Лоуис минаха под сводестата врата и буквално застинаха на място, приковали погледи в подземния апартамент на Атропос. С ококорените си очи и сплетени ръце повече от всякога приличаха на герои от приказка — но не на Питър Пан и Уенди, а на Хензел и Гретел, които откриват шоколадовата къщичка на вещицата, след като дни наред са обикаляли из гората.
4.
[О, Ралф. О, Боже, Ралф… виждаш ли това?]
[Шшт, тихо.]
Точно пред тях се откриваше малка, разхвърляна стаичка служеща едновременно като кухня и спалня. Помещението беше неописуемо мръсно и вдъхваше ужас. По средата му стоеше ниска кръгла маса, пригодена от разрязан на две варел. Върху нея се виждаха остатъци от храна — сивкава, гранясала овесена каша, напомняща мозък, изсипан в нащърбен супник. Имаше един-единствен мръсен сгъваем стол. Отдясно на масата се мъдреше първобитна тоалетна, която се състоеше от ръждясал варел и тоалетна седалка, закрепена отгоре. Миризмата, която се носеше оттам, беше неописуемо противна. Единствената украса в стаята беше огледалото с меден обков, което висеше на едната стена — повърхността му бе толкова потъмняла от времето, че онези Ралф и Лоуис, които отразяваше, сякаш плуваха на пет метра под водата.
Отляво на огледатото имаше нар, застлан с мръсен дюшек и платнен чувал, натъпкан със слама или перушина, който служеше за възглавница. И възглавницата, и дюшекът излъчваха червеникава светлина, сякаш бяха нажежени от кошмарните сънища на съществото, което ги използваше. „Бих се побъркал от сънищата, съхранени в тази възглавница“ — рече си Ралф.
Някъде далеч, Бог знае колко дълбоко под земята, се процеждаше вода и шумът от капките отекваше глухо.
В отсрещния край на помещението имаше друг висок свод, през който се виждаше килер, където цареше пълен безпорядък. Ралф дори примигна два-три пъти, за да се увери, че не му се привижда. Сетне си каза:
„Точно това е мястото. Каквото и да сме дошли да търсим, тук ще го откриели“
Бавно, като хипнотизирана, Лоуис тръгна към килера. Устните й потрепваха от погнуса, но в очите й се четеше безпомощно любопитство — Ралф бе почти сигурен, че с такова изражение на лицето съпругата на Синята брада е отключила стаята, където й е било забранено да влиза. Изведнъж го обзе увереност, че Атропос се крие зад вратата и ги дебне с ръждясалия си скалпел. Забърза след Лоуис и я спря точно на прага. Сграбчи я за ръката, после допря пръст до устните си и преди тя да успее да продума, поклати глава.
Коленичи на пода и се подпря на пръстите на едната си ръка, като бегач, който очаква изстрела на стартовия пистолет. После се втурна под свода (дори и в този миг изпълнен с благодарност към тялото си, че откликна толкова енергично), закачи стената с рамо и се претьрколи. Без да иска ритна един кашон и го прекатури — отвътре се посипаха какво ли не: чорапи и ръкавици, няколко стари книги с меки корици, бермуди, отверка, покрита с някакви кафяви капки — може би от боя, а може би пък от кръв.
Ралф се изправи на колене и се извърна към Лоуис, която стоеше на прага и се взираше в него. До вратата нямаше никой, нито отляво, нито отдясно, пък и нямаше къде да се застане.
И от двете страни бяха натрупани кашони. Ралф слисано зачете надписите по тях — „Джак Даниелс“, „Гилбис“, „Смирноф“, „J&B“. Явно Атропос обичаше кашоните от алкохол не по-малко от всеки друг вехтошар, който мрази да изхвърля каквото и да било.
[Ралф? Безопасно ли е?]
Думата „безопасно“ беше нелепа, но той кимна и й протегна ръка. Тя забърза към него, отново подръпна комбинезона си и се заоглежда с нарастващо изумление.
Откъм мрачното жилище на Атропос килерът изглеждаше доста голям. Но когато се озова в него, Ралф установи, че в действителност помещението е огромно — истински склад. Сред огромните камари вехтории, които сякаш се канеха да се сринат всеки миг, криволичеха пътечки. Всъщност кашони имаше само до вратата — останалите вещи бяха безразборно нахвърляни и резултатът беше нещо средно между лабиринт и капан. Ралф заключи, че дори и „склад“ е неподходяща дума — това бе подземно градче, в което Атропос можеше да се скрие където си поиска… а ако е тук сега, сигурно ги наблюдава.
Лоуис не го попита нищо — той прочете по изражението й, че вече е разбрала. Когато най-сетне проговори, гласът й бе толкова странен, че по гърба на Ралф полазиха тръпки.
[Той ще да е много, много стар, Ралф.]
Да. Много, много стар.
На двадесетина метра по-навътре в помещението, което бе осветено от същите загадъчни червеникави отблясъци като стълбището, Ралф видя огромно колело от велосипед, което бе поставено върху стол с бамбукова облегалка, на свой ред изправен върху разнебитена ракла. Като гледаше колелото, целият настръхваше — сякаш метафората, която съзнанието му бе построило, за да си изясни по-добре идеята за „ка“, се бе превърнала в действителност. После забеляза ръждясалия железен обков от външната страна на колелото и изведнъж осъзна, че то сигурно е част от ония смешни велосипеди с три колела от деветдесетте години на миналия век.