„Точно така, това е колело от велосипед, при това сто процента поне отпреди век“ — рече си той. Това го наведе па мисълта колко ли хора — колко хиляди, стотици хиляди — са починали в Дери и околностите, откакто Атропос бе домъкнал това колело тук. А от тези хиляди на колко ли смъртта е била случайна?
„И откога той е тук? Колко стотици години?“
Разбира се, нямаше как да се разбере — може би от самото сътворение на света, когато и да е било то. И през цялото това време той е задигал по нещо мъничко от всеки, с когото се е гаврил… и всички тези вещи бяха събрани тук.
[Ралф!]
Огледа се и видя, че Лоуис държи сламената шапка с отхапаната периферия и черно пластмасово гребенче, от ония, дето могат да се купят във всеки денонощен магазин за долар и двадесет и девет. От него все още се излъчваха едва забележими оранжево-жълти отблясъци, което не изненада много Ралф. Всеки път, когато притежателят му го е използвал, по него сигурно е полепвало по малко от аурата и връвчицата му — като пърхот. Освен това не се изненада, че гребенчето и шапката на Макгавърн са на едно място — когато ги видя за последен път, те също бяха на едно място. Спомни си как Атропос сваля със замах сламената шапка и се преструва, че реши с гребенчето плешивото си теме.
„А после подскочи и удари пети във въздуха.“
Лоуис сочеше стария люлеещ се стол със счупени пречки.
[Шапката беше ей тук, точно на стола. Гребенчето беше отдолу. На господин Уайзър е, нали?]
[Да.]
Тя веднага му го подаде.
[Ти го вземи. Не съм толкова разпиляна, за каквато Бил ме смяташе, но понякога губя това-онова. А ако загубя гребенчето, никога, няма да си простя.]
Той взе гребенчето и понечи да го пъхне в задния си джоб, но после се сети колко лесно го бе откраднал Атропос точно оттам. Ето защо го прибра в предния джоб на панталоните си, после погледна пак към Лоуис, която съзерцаваше обезобразената шапка на Макгавърн с тъжното изумление на Хамлет, взиращ се в черепа на своя стар приятел Йорик. Като вдигна глава, Ралф видя сълзи в очите й.
[Обожаваше тази шапка. Смяташе, че с нея изглежда зашеметяващо елегантен. Всъщност си беше просто Бил — само че си въобразяваше, че изглежда добре, и това е важното. Не мислиш ли, Ралф?]
[Да, така е.]
Тя хвърли шапката на стария люлеещ се стол и се извърна да разгледа съдържанието на някакъв кашон, който на пръв поглед съдържаше дрехи от благотворителна разпродажба. Още щом му обърна гръб, Ралф клекна и заоглежда внимателно под стола, надявайки се да забележи блещукане в мрака. Ако шапката на Бил и гребенчето на Джо са били тук, може би и обеците на Лоуис.
Под стола имаше само прах и розово бебешко терличе.
„Трябваше да се досетя, че така би било прекалено лесно“ — рече си Ралф и се изправи. Изведнъж се почувства напълно изцеден. Изобщо не се затрудниха в намирането на гребенчето на Джо, което беше хубаво, без съмнение страхотно, но той се страхуваше, че това бе просто пример за късмет от първото залагане. Тепърва имаха да мислят за обеците на Лоуис… и, разбира се, да свършат онова, за което бяха изпратени тук, независимо какво бе то. А какво бе то? Не знаеше, а дори и някой от по-горните нива да изпращаше инструкции, той не ги получаваше.
[Лоуис, имаш ли представа какво…]
[Шшшт!]
[Какво има? Лоуис, да не би той да е тук?]
[Не! Млъкни, Ралф! Замълчи и слушай!]
Той се подчини. Отначало не чуваше нищо, после отново изпита онова странно усещане за примигване. Приплъзна се нагоре лекичко като перце, понесено от ветреца. Долови протяжен, стенещ звук, подобен на безкрайно скърцане на врата. В него имаше нещо познато — не в самия звук, а в асоциациите, свързани с него. Беше като…
… аларма, или пък противопожарен звънец. Казва ни къде се намира. Вика ни.
Лоуис впи ледени пръсти в ръката му.
[То е, Ралф — онова, което търсим Чуваш ли го?]
Да, чуваше го. Но какъвто и да бе този звук, нямаше нищо общо с обеците на Лоуис, а без тях нямаше да напусне бърлогата.
[Хайде, Ралф! Тръгвай! Трябва да го открием!]
Остави се Лоуис да го отведе към вътрешността на помещението. На повечето, места „сувенирите“ на Атропос бяха натрупани на купчини, поне с половин метър по-високи от човешки бой. Как е съумял дребосък като него да постигне това, Ралф не знаеше — сигурно чрез левитация — но в крайна сметка бързо изгуби всякакво чувство за ориентация, докато се въртяха, обикаляха и от време на време като че се връщаха по стъпките си. Бе сигурен единствено в това, че стенещият звук ечи в ушите му все по-силно — с приближаването към източника той все повече наподобяваше жужене на насекомо и се стори на Ралф неприятен. Все му се струваше, че ей сега ще завият зад някоя камара и ще налетят на гигантски скакалец, който се взира тъпо в тях с кафеникавочерни очи, големи като грейпфрути.