Макар аурите на отделните предмети, които изпълваха килера, да бяха избледнели, както изчезва ароматът на цветни листчета, изсушени между страниците на книга, те все пак ги долавяха през смрадта на Атропос — а и в това състояние на възприятията, когато всичките им сетива бяха изострени до крайна степен и бе невъзможно да не ги забележат. Тези неми останки от Случайните мъртви бяха едновременно ужасяващи и трагични. Ралф проумя, че това място бе по-скоро музей или пък бърлога на плъх-крадец — това бе богохулна църква, в която Атропос взимаше своето причастие — скръб вместо хляб, сълзи вместо вино.
Лутането по тесните, криволичещи пътечки бе тягостно изживяване. Всеки наглед не съвсем безполезен завой откриваше пред очите им стотина нови предмети, които Ралф предпочиташе никога да не бе виждал и да не трябваше да помни — всеки един от тях надаваше свой собствен вик на болка и изумление, който потъваше всред останалите. Не се наложи да се чуди изпитва ли Лоуис същите чувства — тя хлипаше тихичко до него.
Ето например тази очукана пластмасова детска шейна, чието въженце още беше преметнато през кормилото. Момченцето, на което бе принадлежала, бе починало след епилептичен припадък в един мразовит януарски ден през 1953 година.
Или пък онази пръчка на мажоретка, увита в пурпурни и бели рошави пера — цветовете на академията „Грант“. Момичето бе изнасилено и убито с нож през есента на 1967 година. Убиецът, когото полицията не бе успяла да залови, бе натикал тялото й в малка пещера, където костите й стояха и до днес заедно с останките на две други злощастни жертви.
А онова там бе брошката на жена, на която, докато вървяла по Главната улица — отивала да си купи новия брой на списание „Вог“ — й паднала тухла на главата; ако бе излязла от дома си тридесет секунди по-рано или по-късно, щяла е да си остане жива и здрава. Още ловджийският нож на човек, който бил убит при ловна злополука през 1937 година.
И компасът на един малък скаут, който паднал и си прекършил врата по време на екскурзия в планината Катадин. Маратонката на едно момченце на име Гейдж Крийд, което било прегазено от цистерна на шосе № 15 в Лъдлоу.
Пръстени и списания, ключодържатели и чадъри, шапки и очила, играчки и транзистори. Наглед това бяха различни предмети, но за Ралф те бяха едно и също нещо — немощните, скърбящи гласове на хора, които са били зачеркнати от сценария насред второто действие, докато още са разучавали репликите си за третото; хора, които най-безцеремонно са били изхвърлени, преди да завършат делото си, преди да изпълнят дълга си; хора, чието единствено престъпление бе, че са се родили под знака на Случайността… и че са се изпречили прел погледа на лудия с ръждивия скалпел.
Лоуис, хлипайки: [Мразя го! Толкова го мразя!]
Ралф напълно я разбираше. Едно е да слушаш Клото и Лахезис да говорят, че Атропос също бил част от общия план, че дори може би служел на някаква По-висша цел, съвсем друго е да гледаш избелялата бейзболна шапка на хлапето, което паднало в обраснала с треволяк шахта и издъхнало в тъмнината издъхнало в ужасни мъки, останало без глас, след като шест часа викало майка си.
Пресегна се и докосна тази шапка. Името на собственика й бе Били Уедърби. В предсмъртния миг му се бе искало да хапне сладолед.
Ралф стисна ръката на Лоуис още по-силно.
[Ралф, какво има? Чувам те как мислиш — наистина те чувам — но то е все едно да слушаш как някой си мърмори под носа…]
[Мислех си, че искам да му разбия мутрата на тоя копелдак, Лоуис. Може би ние ще му дадем урок какво е да лежи буден по цели нощи. Съгласна ли си?]
Тя стисна силно ръката му. После кимна.
5.
Стигнаха до място, където тясното коридорче, по което вървяха, се разделяше на две пътеки. Тихото жужене долиташе отляво и ако се съди по силата му, източникът беше наблизо. Вече нямаше как да вървят един до друг, а с напредването им проходът все повече се стесняваше. Най-накрая Ралф се видя принуден да се промъква с рамото напред.