Тук всичко бе потънало в червеникавата слуз на Атропос — тя се стичаше по нахвърляните в безпорядък вещи и образуваше локвички по мръсния под. Лоуис стискаше ръката на Ралф с всичка сила, но той не протестираше.
[Точно като в Административния център е, Ралф — той прекарва много време тук.]
Той кимна. Въпросът беше при кого идва господин А. по тази пътечка? Вече приближаваха към края й — препречваше я стена от вехтории, а Ралф още не виждаше откъде идва жуженето. Започваше да го изнервя — все едно в главата ти е влязла конска муха и не може да излезе. С всяка измината крачка той все повече се убеждаваше, че онова, което търсят, се намира зад стената от боклуци — значи ще трябва да се върнат и да потърсят заобиколен път, или да минат през нея. И в двата случая щяха да изгубят много повече време, отколкото можеха да си позволят. Някъде дълбоко в съзнанието на Ралф започваше да се промъква отчаяние.
Но коридорчето не свършваше — отляво се откриваше проход под една маса за хранене, на която сяха натрупани съдове, купчинки зелена хартия и…
Зелена хартия ли? Не, не хартия. Пачки банкноти. В съдовете в пълен безпорядък бяха нахвърляни банкноти от по десет, по двадесет и по петдесет долара. В една нащърбена сосиера имаше свита на фунийка стотачка, а от прашна винена чаша стърчеше навита на руло банкнота от петстотин долара.
[Боже мили, та това е цяло състояние!]
Тя гледаше не масата, а другата стена на коридорчето. Последният метър и половина беше изграден от сиво-зелени пачки с бандероли. Този проход буквално беше направен от пари и Ралф проумя отговора на един от другите въпроси, които не му даваха мира — откъде идват средствата на Ед. Атропос беше богат като Крез… но Ралф бе сигурен, че въпреки това плешивият синковец не може да си хване приятелка.
Приведе се, за да огледа под масата. Изглежда, от другата страна имаше ниша, но съвсем малка. Вътре червеното сияние пулсираше като туптящо сърце. По обувките им танцуваха ужасяващи отблясъци.
Ралф посочи с пръст натам, после погледна Лоуис. Тя кимна. Той коленичи и се провря под масата в подобната на олтар ниша, която Атропос бе съградил около нещото насред пода. Точно него бяха изпратени да открият, Ралф изобщо не се съмняваше в това, само че още не можеше да проумее какво представлява. Предметът — не много по-голям от ония стъклени топчета за игра, които децата наричат „гуди“ — бе обвит в смъртен покров по-непроницаем и от центъра на черна дупка.
„Направо страхотно — прекрасно. И какво сега?“
[Ралф! Чуваш ли пеенето? Едва се чува.]
Той я изгледа скептично, после се огледа. Макар по принцип да не страдаше от клаустрофобия, вече изпитваше омраза към това претъпкано с вещи пространство, а в съзнанието му се промъкваше паническото желание да си плюе на петите. Някакъв едва доловим гласец проговори: „Не става въпрос какво искам, Ралф, а от какво имам нужда. Ще направя всичко възможно да остана с теб, но ако не свършиш скоро онова, за което си изпратен тук, вече няма да има никакво значение какво искаме ти или аз — ще те принудя да избягаш.“
Овладеният ужас в този глас не го изненада, защото това място наистина беше ужасно — съвсем не бе стая, а дъното на дълбока шахта, чиито кръгли стени всъщност представляваха камари от откраднати вещи: тостери, табуретки, радиочасовници, фотоапарати, книги, щайги, обувки, гребла. Точно под носа на Ралф на овехтял каиш, върху който с фалшиви скъпоценни камъни бе изписано името ДЖАК, бе провесен очукан саксофон. Ралф посегна към него — искаше да го махне от очите си. После си представи как стените ще се свлекат върху тях и ще ги погребат живи. Отдръпна ръка. В същия миг изостри сетивата си колкото е възможно повече. За миг му се причу нещо — лека въздишка, подобна на шепота на океана в раковина — после настъпи тишина.
[Дори тук да звучат гласове, Лоуис, аз не ги чувам — тая проклетия ги заглушава.]
Той посочи нещото в центъра на кръга — по-черно от самата им представа за чернота; смъртен покров, който бе сякаш апотеоз на всички смъртни покрови. Но Лоуис клатеше глава.
[Не, не ги заглушава. Изсмуква ги.]
Тя отправи изпълнен с ужас и отвращение поглед към жужашия предмет.
[Това чудо изсмуква живота на всички вещи, дето са натрупани около него… опитва се да стори същото и с нас.]
Точно така. След като Лоуис вече го бе изрекла гласно, Ралф усети как покровът — или предметът в него — се опитва да измъкне нещо от съзнанието му, тегли го, извива го, опитва се да го изтласка… да го изтръгне като зъб от венеца.
Да изсмуче живота ли? Почти, но не съвсем. Според Ралф нещото в покрова не искаше нито живота им, нито пък душите им… поне не точно това. Искаше жизнената им сила. Тяхното „ка“.