Лоуис улови тази мисъл и очите й се разшириха от ужас, после се отместиха към нещо точно над дясното рамо на Ралф. Тя коленичи и посегна към него.
[Лоуис, недей — всичко това може да се срути и да…]
Вече беше късно. Тя измъкна някакъв предмет, огледа го, потресена от откритието си, и му го подаде.
[Още е живо — всичко тук е живо. Не зная как точно, но е живо… Ала звуците, които издават, са много слаби. Защо ли са толкова слаби?]
Държеше малка бяла маратонка, принадлежала на някое дете или на жена. Ралф я пое и чу как тя пее тихо с далечен глас. Звукът бе самотен като ноемврийски вятър в мрачен следобед, но и неземно мелодичен — нещо като противоотрова срещу неспирното бръмчене на черното нещо на пода.
Гласът му бе познат. Беше сигурен в това.
Върху обувката имаше кафеникаво петно. Отначало Ралф го взе за петно от мляко с какао, но после разбра, че е от засъхнала кръв. Внезапно си спомни как стои пред „Червената ябълка“ и грабва Нат от ръцете на Хелън, която всеки миг ще я изпусне. Спомни си как Хелън преплита крака, как полита назад, опира се на вратата на магазина като пияница на уличен стълб и протяга към него ръце. „Дай ми мо-ето беб-че… дай ми На-та-ли.“
Позна гласа, защото този глас принадлежеше на Хелън.
Маратонката беше нейна, а кръвта бе или от разбития й нос, или от раната на бузата й.
Обувката пееше ли, пееше, бръмченето на нещото в покрова не успяваше напълно да заглуши гласа й и слухът на Ралф — или онова, което му служеше като слух в света на аурите — вече изострен до крайност, долавяше гласовете на всички други предмети. Те пееха като хор на погубените души.
Живи са. Пеят.
Те пееха, всички неща по тези стени наоколо пееха, защото притежателите им все още можеха да пеят.
Притежателите им все още бяха живи.
Ралф отново вдигна поглед и този път забеляза, че макар някои от тези вещи да бяха стари — например саксофонът — много, много от тях бяха нови; в тази ниша нямаше велосипеди отпреди сто години. Видя три радио-часовника, все електронни. Прибори за бръснене, които наглед надали изобщо бяха използвани. И червило, на което етикетчето с цената от „Райт Ейд“ все още си стоеше.
[Лоуис, Атропос е откраднал тези предмети от хората, които ще бъдат довечера в Административния център. Не мислиш ли?]
[Да. Убедена съм, че е така.]
Той посочи черния пищящ пашкул на пода, който почти успяваше да заглуши всички пеещи гласове наоколо… докато ги поглъщаше.
[И каквото и да има в това чудо, то неминуемо е свързано с онова, което Клото и Лахезис наричаха главната връвчица. То свързва всички тези най-разнородни предмети — всички тези отделни животи.]
[Така те се превръщат в „ка-тет“. Да-а.]
Ралф върна маратонката на Лоуис.
[Трябва да я вземели На Хелън е.]
[Зная.]
Лоуис го стрелна с поглед, после направи нещо, което му се стори невероятно умно — измъкна връзките от първите няколко дупки и завърза обувката на лявата си китка като гривна.
Ралф допълзя малко по-близо до черния пашкул и се наведе. Трудно беше да се доближиш до него, а още по-трудно да стоиш близо до него — все едно да допреш ухо до мотора на огромна бормашина, която пищи с пълна сила, или пък да гледаш право срещу ослепително силна светлина, без да замижиш. Този път му се стори, че в бръмченето се различават отделните думи — същите, които бе чул, когато излизаха от смъртния покров около Административния център: „Чупкътъ. Майнътъви. Ръскарвайтесе.“
Ралф запуши уши, но това, разбира се, не помогна. Думите не идваха отвън. Отпусна ръце и погледна Лоуис.
[Какво ще кажеш? Имаш ли някаква идея какво да правим сега?]
Не знаеше какво точно очаква от нея, но със сигурност не и незабавния утвърдителен отговор, който получи.
[Разрежи го и извади онова, което е вътре — и то веднага. Това нещо е опасно. Представи си, че може би вика Атропос. Кудкудяка като кокошката в онази приказка за Джак и вълшебното бобено зърно.]
Всъщност на Ралф вече му беше хрумнала подобна възможност, макар и не толкова образно формулирана. „Добре — рече си той. — Ще разрежем опаковката и ще измъкнем изненадата. Само че как точно ще го постигнем?“
Спомни си мълнията, която запрати по Атропос, когато плешивият негодник се опитваше да подмами Розали да пресече улицата. Добър способ, само че в случая той можеше да нанесе много повече вреда, отколкото полза — ами ако унищожи онова, което трябва да вземат?
[Не смятам, че можеш да го направиш.]
Добре, прекрасно, той самият не беше убеден в собствените си възможности… но когато си заобиколен отвсякъде с личните вещи на хора, които ще бъдат мъртви още преди изгрев слънце на следващия ден, поемането на риск изглеждаше много лоша идея. Дори налудничава.