[Трябва ми не мълния, а една хубава остричка ножица, като онези, с които Клото и Лахезис…]
Втренчи се в Лоуис, слисан от яркия образ.
[Не зная какво точно си мислеше току-що, но побързай да го направиш.]
6.
Ралф погледна дясната си ръка — по която нямаше нито една следа от първите признаци на артрит и която бе обвита в ярък син ореол. Почувства се глуповато, като сви безименния си пръст и кутрето и протегна показалеца и средния си пръст напред, припомняйки си една детска игра.
„Бъди ножица — мислено изрече той. — Трябва ми ножица. Помогни ми.“
Нищо. Вдигна очи към Лоуис. В погледа й се четеше смирение, което бе някак си ужасяващо. „О, Лоуис, само да знаеше“ — рече си той, а после прогони тези мисли от съзнанието си. Защото усети нещо. Да. Нещо.
Този път в главата му изникнаха не думи, а образ — само че не ножиците на Клото и Лахезис, с които отпратиха Джими В., а неръждаемата шивашка ножица на майка му — две дълги тесни остриета, които накрая изтъняваха почти колкото острието на нож. Съсредоточи се още малко и дори си представи думите, изписани с миниатюрни буквички точно под нита, с който бяха свързани двете остриета — ШЕФИЙЛДСКА СТОМАНА. Отново усети примигването — не, не точно това — имаше чувството, че огромен мускул (при това невероятно силен) бавно се свива. Втренчи се в пръстите си и накара острието на въображаемата ножица да се разтвори и затвори. В същия миг разтвори и затвори пръстите си, при което се образуваха два V-образни лъча, които се удължиха.
Почувства как енергията, която бе изсмукал от момчето и от скитника в железопътното депо, най-напред се съсредоточава в главата му, после се спуска по дясната ръка към пръстите му като конвулсивна тръпка.
Аурата около протегнатите му пръсти ставаше все по-плътна и по-ярка… Добиваше издължената форма на острие. Когато сиянието се източи на десетина сантиметра от ноктите му, Ралф отново раздвижи пръсти. Остриетата се разтвориха и затвориха.
[Хайде, Ралф! Направи го!]
Да — нямаше време за губене и за експерименти. Чувстваше се като акумулатор, който трябва да захрани мотор с неимоверно по-висок капацитет. Усещаше как цялата му енергия — онази, която бе заел, и своята собствена — протича през дясната му ръка към тези остриета. Това нямаше да трае дълго.
Приведе се, долепил пръсти един до друг, сякаш сочеше с тях, и пъхна върха на тази „ножица“ в смъртния покров. Толкова се бе съсредоточил първо да създаде, а после да запази тази ножица, че бе престанал да чува дрезгавото бръмчене — поне съзнателно; но когато върхът на ножицата потъна в черната обвивка на пашкула, от него изведнъж се дочу писък, в който се долавяше болка и тревога. Рукна тъмна лепкава слуз, която покапа по пода. Приличаше на секрет на хремав човек. В същото време потокът от сила, който протичаше през него, почти се удвои. Даде си сметка, че всъщност вече го вижда — собствената му аура сякаш се стичаше от двете страни на дясната му ръка и пулсираше. Освен това усещаше как сиянието около другите части на тялото му избледнява, като че защитният слой изтънява.
[Побързай, Ралф!]
Напрегна всичките си сили и разтвори пръсти. Блестящите синкави остриета също се разтвориха и прорязаха черното яйце. То изпищя и по повърхността му пробягаха две червени назъбени искри. Ралф събра пръсти, а остриетата, които излизаха от тях, се щракнаха, разрязвайки черното вещество, което се състоеше от нещо твърдо като черупка, и друго, по-меко.
Той изкрещя. Не изпитваше болка, но го изпълваше някаква ужасна умора. „Сигурно човек се чувства така, когато загуби прекалено много кръв“ — рече си той.
В пашкула проблесна някакъв златен предмет.
Ралф напрегна всичките си сили и се опита да разтвори остриетата още веднъж. Отначало му се струваше, че няма да успее — сякаш бяха залепени — сетне те се отделиха и прорезът се разшири. Предметът вече се виждаше — беше малък, лъскав и кръгъл. „Всъщност може да бъде само едно“ — помисли си той, изведнъж сърцето му силно се разтуптя. Сините остриета потрепериха.
[Лоуис! Помогни ми!]
Тя го сграбчи за китката. Ралф усети бурен прилив на сила. Пред слисания му поглед остриетата отново заблестяха. Само едното беше синьо. Другото оеше перленосиво.
Лоуис, сякаш изпищя в главата му: [Режи! Режи!]
Той отново долепи пръсти и този път остриетата прерязаха черната обвивка. Тя нададе последен писък, почервеня и изчезна. Остриетата се стопиха. Ралф за миг затвори очи и усети как едри капки пот се търкалят по страните му като сълзи. На тъмния екран зад клепачите му се бяха запечатали налудничави образи, които наподобяваха танцуващи остриета на ножица.