[Сигурен ли си?]
Беше съвсем сигурен. Само не знаеше как точно да го направи.
Накара я да изпълзи първа изпод масата, после коленичи и я последва. Насред прохода се спря и хвърли поглед през рамо. Видя нещо странно и ужасяващо — макар че жуженето още не бе започнало отново, смъртният саван сякаш сам се изтъкаваше около новопоявилата се венчална халка. Грейналото злато вече потъваше в този зловещ покров.
Няколко секунди Ралф се взира като омагьосан, почти като хипнотизиран, в странното явление, после с усилие откъсна очи и запълзя след Лоуис.
9.
Страхуваше се да не изгубят много време, докато се опитват да налучкат обратния път през лабиринта от коридори, които криволичеха сред склада на Атропос, но се оказа, че това не е никак трудно. Ориентираха се по собствените си стъпки, които обаче избледняваха, но все още се виждаха.
Когато оставиха противната стаичка зад гърба си, Ралф усети прилив на сили, но Лоуис едва се държеше на крака. Като стигнаха сводестата врата, която отделяше склада от жилището на Атропос, тя се облягаше върху него с цялата си тежест. Попита я добре ли е. В отговор Лоуис само сви рамене и се поусмихна.
[Проблемът е най-вече в това, че се намираме тук. Няма никакво значение колко високо ще се издигнем — това място си остава противно и го ненавиждам. Мисля, че щом излезем на чист въздух, ще се оправя. Честна дума.]
Ралф се надяваше да е права. Наведе се и се промъкна под свода към другата стая, опитвайки се да измисли претекст да изпрати Лоуис напред. Така ще може набързо да претършува бърлогата. Ако не открие обеците, това ще означава, че все още са на ушите на Атропос.
Погледът му попадна върху комбинезона й, който отново се подаваше изпод полата — тъкмо отвори уста да й го каже, и забеляза някакво движение с крайчеца на окото си. В миг осъзна, че на връщане съвсем не бяха толкова бдителни — може би защото бяха изморени — и сега навярно щяха скъпо да платят за тази непредпазливост.
[Внимавай, Лоуис!]
Предупреждението беше закъсняло. Усети как ръката й се изтръгна от неговата — озъбеното същество с мръсната туника я бе сграбчило през кръста и я дърпаше назад. Атропос й стигаше едва до мишницата — тъкмо колкото да протегне ръждивия скалпел над главата й. Ралф инстинктивно понечи да се хвърли върху него и в този миг докторчето почти опря острието до перленосивата връвчица, която увенчаваше аурата на Лоуис. После оголи зъби в неописуема гримаса.
[Да не си мръднал нито крачка, Мимолетен… да не си посмял!]
Е, поне вече няма да се притеснява за злополучните обеци на Лоуис. Те проблясваха на ушите на Атропос на фона на червеникавото сияние, което изпълваше стаята. Ралф замръзна на място, не толкова уплашен от крясъка, колкото от гледката.
Атропос отдръпна скалпела… но съвсем мъничко.
[И тъй, Мимолетен — току-що открадна нещо мое, нали така? Не се опитвай да отричаш — знам, че си го задигнал. А сега ще ми го върнеш.]
Скалпелът отново се допря до перленосивата връвчица — Атропос я докосваше с тъпата страна на острието.
[Или ми го връщаш, или тая кучка ще пукне ей тука, пред очите ти — само стой и гледай как аурата й почернява. Та какво ще кажеш, Мимолетно същество? Дай ми пръстена!]
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
1.
Атропос тържествуващо се усмихна, но в изражението му се промъкна и…
„Страх. Притисна те до стената, заплашва да убие Лоуис и буквално я е стиснал за гърлото, и пак е уплашен до смърт. Защо ли?“
[Хайде! Стига си губил време, нещастник такъв! Давай ми пръстена!]
Ралф бавно затърси в джобчето и сграбчи пръстена, питайки се защо Атропос не уби Лоуис веднага. Без съмнение изобщо не възнамеряваше да я пусне да си отиде — това важеше и за двамата.
„Страхува се, че може пак да му нанесе телепатичния удар. И това ще бъде само началото. Струва ми се, че май го е страх да не оплеска работата. Страхува се от онова нещо — от онази същност — на която служи. От Пурпурния крал. Страх те е от шефа, а гадинке?“
Улови пръстена между палеца и показалеца на дясната си ръка и отново погледна през него.
[Хайде де, защо не дойдеш да си го вземеш?]
Лицето на Атропос се сгърчи от ярост. Наглата му злорада усмивка помръкна и той се намръщи.
[Ще я убия, не ме ли чу? Това ли искаш?]
Ралф бавно вдигна лявата си ръка. Замахна във въздуха и се зарадва, като видя, че в мига, в който дланта му се насочва към Атропос, човечето потръпва от ужас.
[Само да си посмял да я докоснеш, така ще те подредя, че ще ти трябва джобно ножче да си изчоплиш зъбите от стената. Обещавам ти,]