[Само ми дай пръстена.]
„Те не могат да лъжат — изведнъж му хрумна. — Не помня дали някой ми го каза, или пък сам го долових, но съм сигурен, че не греша — те не могат да лъжат. Само че аз мога.“
[Виж какво ще ти кажа, господин А. — Ако се закълнеш, че ще направим размяна, ще ти го дам.]
Атропос присви очи и подозрително го изгледа.
[Размяна ли? Какво искаш да кажеш?]
[Ралф, недей!]
Обърна се към Лоуис, после пак погледна Атропос. Вдигна ръка да се почеше по лицето, без да си дава сметка как плешивото човече ще изтълкува жеста му. На мига скалпелът се допря до връвчицата на Лоуис — там, където се докосна до нея, се образува тъмно петно, което приличаше на кървава пришка. По челото на Атропос избиха огромни капки пот и той панически изкрещя:
[Да не си посмял да мяташ скапаните си мълнии! Направиш ли го, ще я убия!]
Ралф бързо отпусна ръка, после скри и двете зад гърба си като хлапе, което се разкайва за сторената пакост. Още стискаше пръстена на Ед и изведнъж, без много да се замисля го пъхна в задния джоб на пантапоните си. Едва сега се увери напълно, че изобщо не смята да дава халката на човечето. Дори това да струва живота на Лоуис — и на двама им — пак няма да му го даде.
Но може би няма да се стигне дотам.
[Под размяна имам предвид, че и двамата се оттегляме, господин А. — Аз ти давам пръстена, ти ми връщаш моята приятелка. Трябва само да ми обещаеш, че няма да и направиш нищо лошо. Какво ще кажеш?]
[Не, Ралф, недей!]
Но Атропос мълчеше. В очите му проблясваха страх и безсилие. Ралф предположи, че Атропос горчиво съжалява задето не умее да лъже. Трябваше само да изрече: „Добре, дадено“, и така веднага да му прехвърли топката. Само че не можеше да го направи.
„Знае, че го хванах натясно — рече си Ралф. — Няма никакво значение дали ще й пререже връвчицата или не — важното е да си мисли, че и в двата случая жив ще го опека, и всъщност няма да греши.“
„А доколко можеш да му навредиш, мили мой? — скептично попита въображаемата Каролин. — Как мислиш, колко сили та останаха, след като разряза савана около халката?“
За съжаление отговорът беше „малко“. Може би щеше да събере достатъчно сили, за да поопърли плешивеца, но не и да го унищожи. Освен това…
Ралф забеляза нещо, което не му се поправи — страхът, изписа н на лицето на Атропос бе заменен от плаха надежда. Той го измерваше с безумните си очи — лицето, тялото, но най-вече аурата му. Изведнъж Ралф си представи монтьор, който бърка със специална пръчка да провери колко масло има в картера.
„Направи нещо — умоляваше го с поглед Лоуис. — Моля те, Ралф.“
Но той не знаеше какво да стори. Идеите му се бяха изчерпали напълно.
Атропос продължаваше да се усмихва, но вече някак самодоволно.
[Май си се поизтощил, Мимолетнико. Глей ти, колко тъжно.]
[Само посмей да я нараниш и ще видиш, гад такъв.]
Усмивката на Атропос стана още по-широка.
[С тая силица, дето ти е останала, и плъх не можеш да улучиш. Бъди послушно момче и ми дай пръстена, преди да съм…]
[О, негодник такъв!]
Това беше Лоуис. Тя вече не гледаше към Ралф, а към другия край на стаята, право в огледалото, пред което Атропос безсъмнено се кипреше с новопридобитите си модни аксесоари — да речем шалчето на Розали или пък сламената шапка на Бил Макгавърн. Очите й бяха изпълнени с ярост — Ралф знаеше точно какво вижда.
[Те са МОИ, противен крадлъо такъв!]
После с все сила блъсна Атропос и го притисна с цялата си тежест към стената. Той стреснато изстена. Ръката със скалпела се отметна и острието отлющи пласт мръсотия от стената. Лоуис се извърна към него — лицето й се беше разкривило от гневна гримаса, която така не подхождаше на „нашата Лоуис“, че Макгавърн направо би припаднал от изумление, ако я видеше. Протегна ръце и издраска страните му, сетне посегна към ушите му. Атропос изскимтя като куче, което са настъпили по лапата, после я грабна през кръста и я привлече към себе си.
Замахна със скалпела, готов да пререже връвчицата й. Ралф вдигна показалеца си, сякаш му се заканваше. От нокътя му изхвръкна толкова бледа светлинка, че едва се виждаше, но улучи острието на скалпела и го отблъсна от връвчицата на Лоуис. И това бе всичко — силите му се бяха изчерпали.
Атропос му се озъби иззад рамото на Лоуис, която се дърпаше и се извиваше в ръцете му. Не се опитваше да се откопчи — искаше да се обърне и да се нахвърли върху него. Тя отново го тласна с цялата си тежест, но се подхлъзна — без изобщо да си дава сметка какво прави, Ралф се втурна напред и падна на колене с протегнати ръце. Приличаше на умопобъркан ухажор, който прави предложение за женитба. Лоуис едва не го ритна в главата. Сграбчи комбинезона й и го дръпна; хлъзгавият розов плат меко изшумоля и се разкъса. Лоуис продължаваше да крещи.