[Нещастен крадлъо! На ти! Как ти се харесва?]
Атропос изпищя от болка и като вдигна глава, Ралф видя, че Лоуис е впила зъби в китката му. Човечето продължаваше да стиска скалпела с лявата си ръка и дори замахна слепешката към връвчицата й, но за щастие не я улучи. Ралф скочи на крака и без въобще да знае какво възнамерява да прави, нахлузи розовия комбинезон на Лоуис върху ръката, с която Атропос замахваше… и върху главата му.
[Дръпни се от него, Лоуис! Бягай!]
Тя освободи ръката на докторчето и се запрепъва към масата сред стая, изтривайки кръвта на Атропос от устните си с атавистична погнуса… лицето й все още изразяваше най-вече ярост. Самият Атропос, който се бе превърнал в пищящо гърчещо се очертание под розовия найлон, замахна след нея със свободната си ръка. Ралф го плесна и го блъсна към стената.
[Не, не, приятелю — не си го и помисляй.]
[Пусни ме! Пусни ме, гадняр такъв! Това не можеш да го направиш!]
„И най-странното е — рече си наум Ралф. — че той си вярва. Толкова дълго време всичко е ставало според волята му, че вече напълно е забравил на какво са способни Мимолетните хора. Мисля, че ще съумея да му покажа.“
Спомни си как Атропос преряза връвчицата на Розали, след като кучето го лизна по ръката, и изведнъж омразата му към това надуто, злорадо, самодоволно и побъркано създание сякаш избухна в главата му като тъмнозелената светлина на семафор. Дръпна единия край на комбинезона и го усука два пъти около юмрука си, после така го опъна, че чертите на Атропос изпъкнаха под розовия найлон като предсмъртна маска.
В мига, когато острието започна да разрязва плата. Ралф завъртя Атропос, използвайки комбинезона като прашка, и го запрати отвъд свода. Джуджето се блъсна в скалата срещу арката и се свлече на колене, като изкрещя от болка. Върху розовия комбинезон разцъфтяха кървави петна. Скалпелът изчезна. Ралф скочи и се втурна към Атропос точно в мига, в който острието отново се появи и разшири прореза така, че се откри лицето на джуджето, чиито очи бяха ококорени от страх. От носа му, от челото и дясното му слепоочие течеше кръв. Още преди да е успяло да се изправи, Ралф се вкопчи в раменете му под хлъзгавата розова материя.
[Престани! Предупреждавам те, Мимолетен! Ще те накарам да съжаляваш, че някога си…]
Ралф не обърна никакво внимание на безпомощното бръщолевене на Атропос и с все сила го блъсна напред. Ръцете на джуджето все още бяха стегнати с комбинезона и то падна по лице на пода. Нададе писък, предизвикан едновременно от изумление и от болка. Невероятно, но Ралф дочуваше в дълбините на съзнанието си гласа на Лоуис, която му казваше да не прекалява, да не причинява зло на този дребен психопат, който едва не я уби. Атропос се опита да се претърколи встрани. Ралф го блъсна с коляно и отново го просна на пода.
[Не мърдай, приятелю.]
Вдигна очи към Лоуис и видя, че яростта й се бе стопила внезапно, както се бе появила — като чудата климатична извива над земята от аномалия. Например торнадо, което се извива над земята от безбрежно синьо небе, отнася покрива на някой хамбар, а после изчезва. Тя посочваше Атропос.
[Този противен малък крадлъо ми е задигнал обеците. И сега ги носи.]
[Зная. Видях ги вече.]
Изкривеното от ярост лице на Атропос се подаде през прореза в плата като лицето на най-грозното бебе в света в мига на раждането му. Ралф усещаше как мускулите на съществото тръпнат под коляното му и си припомни прочетена някъде поговорка… дали пък не беше изписана върху етикетчето, прикрепено към конеца на пакетче чай „Салада“: „Който сграбчи тигъра за опашката, не бива да го пуска.“ В тази невъобразима подземна бърлога, чувствайки се като герой от приказка, съчинена от някой луд, Ралф си мислеше, че е прозрял смисъла на тази мъдрост. Благодарение на внезапната ярост на Лоуис и на собствения си късмет се бе озовал върху гърба на противното същество. Въпросът — при това доста неотложен — бе какво да прави по-нататък.
Атропос замахна със скалпела, но Ралф го избегна с лекота. Джуджето отново се опита да го удари — хлипаше от болка и подлудено от безсилната си ярост, сляпо замахна с острието.
[Пусни ме, Мимолетен мутант такъв! Глупав дъртак! Грозен сбръчкан дядка!]
[Напоследък доста съм се подмладил, приятелю. Не си ли го забелязал?]
[Дръвник! Тъп Мимолетен дръвник! Скъпо ще ми платиш!]
„Е — рече си Ралф, — поне не се моли. Едва ли не очаквах вече да е паднал на колене.“
Атропос продължаваше да прави жалки опити да го нарани със скалпела. Ралф успя да отклони няколко удара, после плъзна ръка към гърлото на съществото, което бе проснато под него.