[Недей!]
Той погледна Лоуис и поклати глава, без да знае какво точно се опитва да изрази — дали раздразнение, или пък да й даде кураж. Когато докосна Атропос, усети как плешивото човече потръпна и нададе сподавен писък на отвращение. В този миг Ралф осъзна точно какво изпитва то. И за двамата усещането беше безкрайно противно, но не отпусна хватката си. Вместо това се опита да сключи пръсти около гърлото му и не се изненада, че не успя. Припомни си думите на Лахезис, че само Мимолетни могат да се противопоставят на волята на Атропос? Въпросът бе как да постъпи?
Атропос се ухили злорадо.
[Моля те, Ралф! Вземи обеците ми и да се махаме!]
Атропос извърна очи към Лоуис, после пак погледна Ралф.
[Да не мислиш, че можеше да ме убиеш, дъртако? Е, опитай пак.]
Не, изобщо не си го беше и помислял, само че трябваше да опита.
[Животът е гаден, а, Мимолетен. Защо не вземеш да ми върнеш пръстена? И без това рано или късно ще си го взема, уверявам те.]
[Майната ти, пор такъв!]
Смело изявление, но въпросът бе какво, по дяволите, да прави с това чудовище?
„Каквото и да решиш, не ще успееш да го свършиш, ако Лоуис те наблюдава — констатира равнодушен глас, който не принадлежеше на Каролин. — Страшна е, когато е побесняла от гняв, само че яростта й премина. Прекалено мекосърдечна е за онова, което ще последва, Ралф. Трябва да я отстраниш.“ Той се обърна към Лоуис. Очите й ояха притворени, сякаш всеки момент щеше да се свлече на земята и да заспи.
[Лоуис, искам да се махнеш оттук. Веднага. Качи се по стълбите и ме чакай под дър…]
Скалпелът отново проблесна и този път едва не отсече носа на Ралф. Той машинално се отдръпна и коляното му се плъзна по найлоновата материя. Атропос се надигна и за малко не се освободи. В последния миг Ралф го удари по главата и отново притисна коляно към гърба му. [Оууу! Оууу! Престани!]
Ралф не му обърна никакво внимание и погледна към Лоуис.
[Хайде, Лоуис! Качвай се!]
[Мисля, че не мога сама — прекалено съм уморена.]
[Можеш, можеш.]
Атропос престана да се съпротивлява, но Ралф го чувстваше под коляното си като малък двигател, който се дави. Ала сега си имаше друга грижа. На това ниво времето течеше много бързо и точно в този миг истинският му враг бе то, не Ед Дипно.
[Обеците ми…]
[Ще ги взема, обещавам ти.]
Сякаш с безкрайно усилие Лоуис се поизправи и строго изгледа Ралф.
[Не бива да му причиняваш болка, освен в краен случай. Не е по християнски.]
„О, никак даже — съгласи се някакво същество, скрито дълбоко в съзнанието на Ралф. — Въобще не е по християнски, но все пак… изгарям от желание да започна.“
[Хайде, Лоуис. Остави го на мен.]
Тя го погледна тъжно.
[Няма да се подчиниш, ако те помоля да не го нараниш, нали?]
Той се позамисли, после поклати глава.
[Не, но мога да ти обещая едно — всичко ще зависи от поведението му. Ако не се съпротивлява, ще му се размине. Бива ли?]
Лоуис обмисли думите му, сетне кимна.
[Да. Може би все пак ще успея да се добера до горе, ако се изкачвам бавно и си почивам, но ти ще се справиш ли сам?]
[Не мисли за мен. Чакай ме под дървото.]
[Добре, Ралф.]
Проследи я с очи как прекосява мръсното помещение, а маратонката на Хелън подскача, привързана към китката й. Ралф изчака да се скрие от погледа му и се извърна към Атропос.
[И така, приятелче, вече сме сами. Какво да правим? Да поиграем ли? Ти обичаш играчките, пали?]
Атропос се размърда, като едновременно размахваше скалпела и се опитваше да отхвърли стареца от гърба си.
[Пусни ме, дърт педераст такъв!]
Мяташе се толкова силно, че Ралф имаше усещането за гърчеща се под него змия. Не обръщаше внимание нито на крясъците му, нито на усилията му да се изплъзне, нито на безцелно размахващия се скалпел. Атропос бе успял да освободи главата си от розовата подплата, което безкрайно улесняваше нещата. Ралф сграбчи и ги задърпа. Не успя да ги изтръгне, но плешивият дребосък изрева от болка. Старецът се приведе и се поусмихна.
[Май са за продупчени уши, а, приятелче?]
[Да! Да, по дяволите!]
[Животът е гаден, нали така?]
Той сграбчи обеците и ги откъсна от ушите на Атропос. Миниатюрните дупчици се разкъсаха и рукнаха две мънички струйки кръв. Плешивкото изпищя пронизително като нова дрелка на бормашина. Ралф изпита едновременно съжаление и презрение.
„Малкият негодник наранява другите хора, обаче той самият не може да понася болка. Сигурно никога не се е наранявал. Е, дошъл е моментът да разбереш как живее другата половина от човечеството, друже.“
[Престани! Престани! Не можеш да постъпваш така с мен!]