[Имам новини за теб, приятел… Предлагам да се примириш и да наблюдаваш представлението.]
[И какво си мислиш, че ще постигнеш, Мимолетник? Не ще успееш да промениш хода на събитията. Хората в онази сграда ще загинат дори да вземеш пръстена.]
„Като че ли не знам“ — рече си Ралф.
Атропос продължаваше да диша тежко, но вече не се мяташе. Ето защо Ралф отмести очи от него и се огледа, като че търсеше някакво вдъхновение — нещо, което да му подскаже как да действа.
[Ще приемеш ли едно предложение, господинчо? Предложение от твоето ново другарче и партньор в игрите. Знам, че си зает, но трябва да намериш време да подредиш жилището си. Не говоря да го снимаме за списание „Идеалният дом“, ама тук е истинска кочина!]
Атропос, хем кисело, хем предпазливо: [Мислиш ли, че изобщо ме интересува, мнението ти?]
Ралф се досещаше само за един начин, по който да продължи. Идеята не му харесваше, но въпреки това щеше да я осъществи. Трябва да продължи — в съзнанието му се набиваше ужасяващо изображение. Представяше си как Ед Дипно лети към Дери с малък самолет, в който има или сандък с невероятно мощен експлозив, или пък контейнер с нервнопаралитичен газ. [Какво да правя с теб, господинчо? Имаш ли някакво предложение?]
Получи незабавен и еднозначен ответ.
[Пусни ме. Това е отговорът. Единственият отговор. Ще те оставя на мира, и двамата ще ви оставя на мира. Ще ви оставя на Целта. Ще поживеете още десетина години. По дяволите, може и още двайсет да живеете. Просто с приятелката ти трябва да се махнете от пътя ми. Идете си вкъщи. А като стане голямата експлозия, гледайте телевизионните новини.]
Ралф се постара гласът му да прозвучи така, сякаш сериозно обмисля предложението.
[Обещаваш ли да не се занимаваш повече с нас?]
[Да!]
На лицето на Атропос грейна надежда и около него започна да се оформя аура. Тя имаше същия противен червен цвят като сиянието, което изпълваше жилището.
[Знаеш ли какво, приятел?]
Атропос, още по-обнадежден:
[Какво?]
Ралф сграбчи китката му и я изви с все сила. Атропос изрева от болка. Пръстите му около дръжката на скалпела се поразхлабиха и Ралф измъкна острието с лекотата, с която ветеран-джебчия задига нечий портфейл.
[Вярвам ти.]
2.
[Дай си ми го! Дай си ми го! Дай си ми го! Дай си…]
Атропос изпадна в истерия и сигурно с часове щеше да крещи, ето защо Ралф прекрати писъците му по най-ефикасния начин, за който се досети. Наведе се и прокара скалпела по голото теме, подаващо се от розовата материя. Никакви невидими ръце не се опитаха да му попречат, а собствената му ръка се движеше с лекота. От драскотината рукна кръв. Аурата на Атропос вече се бе обагрила в моравочервено като възпалена рана. Той отново нададе писък. Ралф се приведе и заговори дружелюбно в ухото му.
[Може и да не те убия, но със сигурност ще те поизмъча, нали така? Пък и не ми трябват специални заложби, за да се справя. Това симпатично скалпелче ще ми свърши отлична работа.]
Той направи още една резка напряко на първата и сега върху темето на Атропос бе изписана малка буква t. Малкият негодник изкрещя и заразмахва ръце. Ралф изпита отвращение към себе си, като откри, че игривото дяволче в съзнанието му изпитва огромно удоволствие от всичко това.
[Ако продължиш да се съпротивляваш, ще те накълцам. Съветвам те да престанеш.]
Атропос веднага се подчини.
[Така. Сега ще ти задам един-два въпроса. Мисля, че най-добре за теб би било да ми отговориш.]
[Питай каквото поискаш! Само не ме режи повече!]
[Чувствам, че искаш да ми сътрудничиш, приятелю, но смятам, че не е зле да проверя добрата ти воля.]
Той отново замахна със скалпела — този път направи дълъг разрез отстрани на главата на човечето. Парче кожа увисна като лошо залепен тапет. Атропос изкрещя от болка. На Ралф му беше толкова противно, че чак стомахът му се свиваше, но всъщност му стана някак си по-леко, само че като „разговаряше“ с Атропос, гледаше това да не си проличи.
[Добре, дотук работихме по изграждането на мотивация, Докторчо. Ако се наложи да повторя, ще ти трябва доста лепило, за да не ти отхвърчи част от главата, като задуха по-силен вятър. Ясно ли е?]
[Да! Да!]
[Вярваш ли ми?]
[Да, скапан дъртофелник, ДА!]
[Това ми харесва. И ето какъв е моят въпрос, господинчо: Ако обещаеш нещо, винаги ли го изпълняваш?]
Атропос не отговори веднага — това бе окуражаващ знак. Ралф докосна тъпата страна на острието до страната му, за да го подкани. Човечето отново изпищя и побърза да отговори.
[Да! Да! Само не ме режи повече! Моля те, не ме режи повече!]
Ралф отдръпна скалпела. Отпечатъкът на острието червенееше върху идеално гладката страна на човечето като родилен белег.