[Добре, слънчице, слушай какво ще ти кажа. Искам да обещаеш, че ще ни оставиш с Лоуис на мира, докато свърши оня митинг. Никакви преследвания, никакви прерязали връвчици, край на всички глупости. Обещай ми.]
[Майната ти! Вземи си скапаното обещание и си го натикай в задника!]
Ралф обаче не се вбеси от тази реплика — всъщност дори усмивката му стана още по-широка. Защото Атропос не беше казал „няма“, а което е още по-важно, не беше казал „не мога“. С други думи, опитваше да се измъкне, но това не беше беда. Ралф съсредоточи цялата си сила и прекара скалпела по гръбнака на Атропос. Острието разпори комбинезона, мръсната туника и плътта под туниката. Рукна кръв, а измъченият писклив вой на Атропос заплашваше да му спука тъпанчетата.
Той се приведе и отново зашепна в малкото ухо, като се опитваше, доколкото е възможно, да не се изцапа от кръвта.
[На мен, друже, цялата тая работа изобщо не ми харесва — всъщност ако те порна още два пъти, пак ще повърна — но искам да знаеш, че мога да го направя и ще продължа да го правя, докато ми обещаеш. Или пък докато онази сила, която ми попречи да те поразя с мълния, пак не ме спре. Мисля, че ако се наложи да чакаш толкова дълго, няма да остане здраво място по теб. Какво ще кажеш? Ще обещаеш ли или искаш да те обеля като портокал?]
Атропос цивреше. Звукът бе толкова противен, че на Ралф му се повдигна.
[Ти не разбираш! Ако успееш да спреш онова, което вече е започнало — шансът е съвсем малък, но все пак съществува — аз ще бъда наказан от съществото, което наричаш Пурпурния крал!]
Ралф стисна зъби и направи още един разрез — толкова силно беше прехапал устни, че устата му изглеждаше като отдавна зараснал белег. Скалпелът малко се запъна, докато мине през хрущяла, после лявото ухо на Атропос тупна на пода. От дупката шурна кръв, а писъкът му този път бе толкова силен, че за малко не оглуши Ралф, който си каза: „Тези същества изобщо не са богове. Единствената разлика е, че те живеят малко по-дълго от нас и не всеки ги вижда. А пък мен хич не ме бива за войник — като гледам толкова кръв, ми се струва, че ще припадна. По дяволите.“
[Добре, обещавам! Само престани да ме режеш! Моля те, стига вече!]
[Това вече е едно добро начало, но ще се наложи да бъдеш малко по-точен. Искам да чуя как обещаваш, че ще стоиш настрана от мен и Лоуис, както и от Ед, докато свърши митингът.
Очакваше Атропос пак да почне да се дърпа и да хитрува, но човечето го изненада.
[Обещавам! Обещавам да стоя настрана от теб и от кучката, с която ходиш…]
[Лоуис. Искам да чуя името и. Лоуис]
[А-ха, да, точно тя — Лоуис Шаси! Съгласен съм да стоя настрана от нея, както и от Дипно. Ще стоя настрана от всички вас, стига да престанеш да ме кълцаш. Доволен ли си, да те вземат дяволите?]
Ралф реши, че е доволен… доколкото може да бъде удовлетворен някой, който се отвращава от собствените си методи и постъпки. Не вярваше Атропос да е намислил някаква хитрина, с която да се измъкне — малкият плешивец, знаеше, че навярно ще плати доста скъпо за слабостта си, но така и не издържа на болката, която Ралф му причини.
[Да, господин А., доволен съм.]
Ралф освободи пленника си и почувства, че ще повърне; имаше усещането, че гърлото му се отваря и затваря като мида. Погледна окървавения скалпел, после замахна и го хвърли с всичка сила. Острието прелетя през сводестата врата и изчезна от погледа му.
„Отървахме се — рече си той. — Поне аз не си изпатих.“ Вече не му се повдигаше, само му се плачеше.
Атропос се изправи бавно на колене и се огледа като човек, който е оцелял след ураган. Видя ухото си, което се въргаляше на пода, и го взе. Преобърна го в дланта си и се загледа в щръкналия хрущял. После се втренчи в Ралф. Очите му бяха насълзени от болка и унижение, но в тях се четеше и нещо друго — такава силна и смъртоносна ярост, че Ралф потръпна. Всичките му предпазни мерки изглеждаха смешни и жалки пред тази ярост. Колебливо отстъпи крачка назад и насочи треперещия си пръст към Атропос.
[Не забравяй обещанието си!]
Атропос мрачно се ухили. Откъснатото парче кожа се полюшваше като платно на кораб, попаднал на безветрие, а от плътта отдолу се процеждаха капки кръв и се стичаха на тънки вадички по брадичката му.
[Разбира се, че няма да го забравя — как бих могъл? Всъщност искам да ти обещая още нещо. Може да се каже, че ще получиш две обещания на цената на едно.]
После повтори онзи жест, който бе направил на покрива на болницата — разпери първите два пръста на дясната си ръка, после вдигна длан и във въздуха затрептя червена арка. В очертанията й Ралф забеляза човешка фигура. Отзад се виждаше съвсем смътно като през кървава мъгла магазинът „Червената ябълка“. Тъкмо се канеше да попита кой стои на тротоара на Харис Авеню… и в миг го позна. Вдигна потресен поглед към плешивото същество.