[Божичко, не! Не, не можеш да го направиш!]
Атропос се ухили още по-злобно.
[Знаеш ли, и аз така си мислех за теб, Мимолетен. Само че не познах. И ти не позна. Гледай.]
Разтвори двата си пръста още малко. От магазина излезе човек с бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“ и този път Ралф веднага го позна. Новопоявилият се извика нещо на човека от другата страна на улицата и тогава започна да се случва нещо ужасяващо. Ралф се извърна, зашеметен от бъдещето, което чертаеха пръстите на Атропос.
Но чу какво стана.
[Онзи, дето ти го посочих най-напред, принадлежи на Случайността — с други думи, на мен. Обещавам, че ако продължаваш да ми се бъркаш, всичко показано ще се случи. Не можеш да ми попречиш и не ще успееш с никакви предупреждения да предотвратиш онова, което ще стане. Но ако сега се махнеш — ако с оная жена се откажете и оставите събитията да следват своя ход — тогава нищо няма да направя.]
Атропос се бе отказал от вулгарните изрази, които често употребяваше — все едно беше захвърлил маскараден костюм — и за първи път Ралф видя всъщност колко старо, зло и все пак мъдро е това създание.
[Не забравяй какво казват наркоманите, Мимолетен — лесно е да умреш, трудно е да живееш. Вярно е. Никой не го знае по-добре от мен. Та какво ще кажеш? Може би ще размислиш, а?]
Ралф стоеше насред мръсната стая със сведена глава, стиснал юмруци. Обеците на Лоуис изгаряха дланта му като живо въгленче. Пръстенът на Ед също го пареше, но той осъзнаваше, че нищо не би могло да му попречи да го извади от джоба си и да го запрати след скалпела. Спомни си един разказ, който бе чел в училище преди около хиляда години. Казваше се „Жената или тигъра?“ и едва сега Ралф разбираше какво значи да ти е дадена такава ужасяваща сила… и да си изправен пред такъв ужасяващ избор. На пръв поглед всичко изглеждаше безкрайно лесно — в крайна сметка щеше да спаси две хиляди души с цената на един човешки живот. Само че този живот…
„Всъщност никой не ще научи какво съм сторил — хладнокръвно размисляше той. — Може би единствено Лоуис ще узнае… а тя ще подкрепи решението ми. Каролин може би нямаше да го одобри, но двете напълно се различават.“
Да, но дали има право?
Атропос също прочете този въпрос в аурата му — Ралф потръпваше от страх, като си помислеше колко много неща вижда това същество.
[Разбира се, че имаш, Ралф — в крайна сметка до това опират всичките тия въпроси около живота и смъртта: кой има право. Този път ти разполагаш с правото. И какво решаваш?]
[Не зная какво решавам… Не зная какво мисля. Единственото, което съм сигурен, е, че горчиво съжалявам задето се забърках с вас тримата.]
Ралф Робъртс вдигна глава към напукания от корените на дъба таван и изкрещя.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
1.
След пет минути Ралф подаде глава изпод корените на наклонения стар дъб. Веднага видя Лоуис. Тя бе коленичила на земята и тревожно се взираше в подножието на дънера. Ралф й подаде калната си, окървавена ръка, тя я сграбчи здраво и му помогна да се изкатери по възлестите корени, които много приличаха на стъпала.
Ралф изпълзя от дупката и легна по гръб, вдишвайки дълбоко. Никога досега въздухът не му се бе струвал толкова сладък. Независимо от всичко го изпълваше безкрайна благодарност, че вече е навън. Че е свободен.
[Ралф? Добре ли си?]
Той обърна ръката й, целуна дланта й, а после постави обеците на мястото, което бяха докоснали устните му.
[Да. Много добре. Тези дрънкулки са твои, нали?]
Тя ги погледна с безкрайно любопитство, сякаш никога през живота си не бе виждала обеци — нито тези, нито други — после ги пъхна в джоба на роклята си.
[Видя ги в огледалото, нали, Лоуис?]
[Да, и ужасно се ядосах… но всъщност не се изненадах.]
[Защото знаеше.]
[Да. Сигурно съм знаела. Може би се досетих, когато видях за пръв път Атропос с шапката на Бил. Просто имах… знаеш… едно наум.]
Тя го изгледа подозрително и продължи:
[Остави ги сега обеците — какво се случи долу? Как се измъкна?]
Той се страхуваше, че ако продължава да се взира така в него, ще види прекалено много неща. Освен това му се струваше, че не се ли раздвижи веднага, има опасност повче да не помръдне — бе толкова изтощен, че умората сякаш бе заседнала в него като потънал презокеански параход — и се опитваше да го сломи. С усилие се изправи на крака. Не можеше да позволи никой от двама им да бъде сломен точно сега. Погледна към небето, за да се ориентира за времето, и с ужас установи, че навярно наближава шест часът. В цял Дери хората, които пет пари не даваха за абортите и не подкрепяха нито едната, нито другата страна (с други думи, мнозинството) тъкмо сядаха пред топлата си вечеря. Вратите на Административиия център сигурно вече са отворени и са осветени от мощните прожектори, а телевизионните камери са насочени към подранилите привърженици на избора, които минават покрай Дан Далтън и размахващите лозунги Приятели на живота. Недалеч оттук хората скандираха любимия възглас на Ед Дипно — „Хей, хей, Сюзън Дей. Колко ли дечица си убила, брей?“ Каквато и да бе тяхната мисия с Лоуис, разполагаха само с шейсет или най-много с деветдесет минути да я осъществят. Часовникът неумолимо отмерваше времето.