[Хайде, Лоуис. Трябва да вървим.]
[В Административния център ли отиваме?]
[Не, не веднага. Мисля, че като начало трябва да…]
Ралф установи, че с огромно нетърпение очаква да чуе собствените си думи. Откъде смята, че трябва да започнат? Да се върнат в общинската болница? Или в „Червената ябълка“? Или пък в неговия дом? Къде отиваш, когато търсиш двамина добронамерени, но далеч не всезнаещи господа, които са хвърлили теб и неколцина от най-близките ти приятели в един свят на болка и тревога? И имаш ли някакво основание да се надяваш, че те ще потърсят теб?
„Може би не искат да те открият, миличък. Всъщност може би дори се крият от теб.“
[Ралф, сигурен ли, че…]
Изведнъж се сети за Розали и веднага разбра какво трябва да стори.
[В парка, Лоуис. В Строфорд Парк. Ето къде трябва да отидем. Но преди това трябва да се отбием на едно място.]
Поведе я към желязната ограда и скоро до тях долетяха наслагващи се гласове. Ралф усети и аромата на печени кренвирши, който след зловонието на бърлогата на Атропос му се стори като неземно ухание. След минута-две с Лоуис се озоваха на полянката край писта № 3.
Там бе Дорънс, обгърнат от удивителната си пъстроцветна аура, и следеше с поглед насочващия се към пистата малък самолет. Зад него се виждаха Фей Шапен и Дон Вийзи, които седяха на една от масите за пикник, върху която бяха поставени шахматна дъска и бутилка вино „Блу Нън“. Стан и Джорджина Ебърли пиеха бира и току завъртаха шишовете с набучени на тях кренвирши — трепкащият нагорещен въздух изглеждаше тъмнорозов, като пясък, оцветен в кораловочервено. За миг Ралф застина на място, поразен от красотата им — от ефимерната, нечувана красота, която може би бе смисълът на Мимолетния живот. В съзнанието му изплува рефренът на песен отпреди двадесет години: „Ние сме звезден прах, ние сме от злато.“ Аурата на Дорънс бе различна — божествено различна — но дори и най-прозаичните аури на присъстващите хора блещукаха като редки и неустоимо примамливи скъпоценности.
[О, Ралф, виждаш ли ги? Виждаш ли колко са красиви?]
[Да, виждам.]
[Жалко, че не го осъзнават!]
Но дали наистина не го осъзнаваха? Предвид на всичко, което се случваше, Ралф не бе сигурен. В съзнанието му се въртеше едно хрумване — някакво силно предчувствие, което не би могъл да изрази с думи — че може би истинската красота е неосъзната, че непрестанно се развива, че съществува, без да се вижда.
— Хайде, тъпако, ти си на ход — каза някой. Ралф подскочи, защото отначало помисли, че човекът се обръща към него, но всъщност това бе Фей, който говореше на Дон Вийзи. — По-бавен си от костенурка.
— Няма значение — отвърна Дон. — Мисля.
— Може да мислиш, докато замръзне адът, умнико, и пак ще те матирам след шест хода.
Дон наля малко вино в картонената чашка и забели очи, после се провикна:
— Ама че досадник! Извинявай, не съм разбрал, че играя с Борис Спаски! Мислех си, че се състезавам с нашия стар приятел Фей Шапен! Покорно моля за извинение.
— Голям майтапчия си, Дон. Направи турне с тоя номер и ще събереш милиони долари. Пък и няма да чакаш дълго — остават ти само шест хода.
— Умник си, няма що — отбеляза Дон. — Само че не знаеш кога да…
— Шшшт! — сопна им се Джорджина. — Какво беше това?
Сякаш нещо гръмна!
„Това“ бе Лоуис, която засмука от зелената аура на Джорджина.
Ралф вдигна ръка, сви я на фуния пред устните си и всмукна от яркосиния ореол на Стан Ебърли. Веднага почувства прилив на енергия — сякаш в мозъка му грейнаха стотици флуоресцентни лампи. Ала огромният потънал кораб — резултат от четири месеца безсънни нощи — продължаваше да го тегли надолу, към бездната.
А и решението още не беше взето, просто го беше отложил. Стан също се оглеждаше. Аурата му си беше все така сияйна независимо от силата, която Ралф почерпи от нея (а тя не беше никак малко, или така поне му се струваше). Очевидно Клото и Лахезис не бяха излъгали, когато твърдяха, че човешките аури са неизчерпаеми източници на енергия.