— Ами — започна Стаи, — аз май чух нещо…
— Аз обаче не чух — прекъсна го Фей.
— Естествено, щото си глух като пън — отвърна Стан. — Що не спреш да ме прекъсваш поне за една секунда? Тъкмо бях почнал да казвам, че не ще да е било бензинов резервоар, щото няма огън и дим. Пък и Дон не ще да е пръднал, щото иначе катеричките щяха да изпопадат от дърветата с опърлена козина. Сигурно е бил ауспух на камион, от ония, големите, на националната военновъздушна охрана. Не се бой, скъпа, ще те охранявам.
— Охранявай си оная работа — заяви Джорджина и направи неприличен жест. Ала все пак се усмихваше.
— Оле, Боже! — възкликна Фей. — Я го вижте стария Дор. Всички зяпнаха Дорънс, който гледаше усмихнат към продължението на Харис Авеню и махаше.
— Кого виждаш, приятел? — ухилено го попита Дон Вийзи.
— Ралф и Лоуис — отвърна старецът и ведро се усмихна. — Виждам Ралф и Лоуис. Току-що излязоха изпод старото дърво!
— А-ха — промърмори Стан.
Засенчи с длан очи и посочи право към новопоявилите се. Това накара Ралф да подскочи и нервите му се отпуснаха едва когато осъзна, че Стан посочва към мястото, накъдето гледа Дорънс.
— Погледнете! След тях се задава и самият Глен Милър! Дявол го взел!
Джорджия побутна с лакът Стан и той отстъпи, ухилен до уши.
[Здравей, Ралф! Здравей, Лоуис!]
[Дорънс! Отиваме в Строфорд Парк! На прав път ли сме?]
Дорънс, щастливо ухилен:
[Не зная, всичко вече е Дълголетно и аз не участвам. Скоро ще се прибера да си чета Уолт Уитман. Тази нощ ще бъде ветровита, а винаги когато духа, Уитман е най-подходящ за четене.]
Лоуис, на границата на истерията: [Дорънс, помогни ни!]
Усмивката на Дор помръкна и той я стрелна строго с очи.
[Не мога. Вече нямам никаква власт над събитията. Каквото и да става отсега нататък, то зависи изцяло от вас с Ралф.]
— Уф! — възкликна Джорджина. — Мразя го като се втренчи така. Човек направо почва да си мисли, че наистина вижда някого. — Тя взе дългия шиш с кренвирша и го сложи на скарата. — А между другото, виждал, ли е някой Ралф и Лоуис?
— Не — отвърна Дон.
— Обзалагам се, че са се заключили в някой долнопробен мотел с каса бира и цяла туба вазелин — обади се Стан. — Нъл ти казах вчера.
Ралф: [Дорънс, можеш ли изобщо да ни помогнеш? Поне ни кажи дали сме на прав път?]
За миг бе сигурен, че ще му отговори. Обаче откъм небето се разнесе монотонно бръмчене, старецът вдигна глава и отново налудничаво се усмихна.
— Гледайте! — провикна се той. — Стар „Груман Йелоу Бърд“! Каква красота! — Обърна им гръб и изтича до желязната ограда, за да наблюдава приземяването на жълтия самолет.
Ралф хвана Лоуис за ръката и също опита да се усмихне. Трудно му беше — струваше му се, че през целия си живот не е бил толкова уплашен и объркан — но все пак реши да опита.
[Хайде, мила моя. Да вървим.]
2.
Ралф си спомни как, докато вървяха по изоставената железопътна линия, която в крайна сметка ги отведе отново на летището, му се стори, че не ходят, а се плъзгат. Сега имаше същото усещане, само че този път се плъзгаха много по-бързо. Сякаш ги носеше невидим конвейер.
Реши да провери какво ще се получи, ако престане да ходи. Къщите и витрините продължиха да отминават бавно край него. Сведе очи към краката си и забеляза, че бяха абсолютно неподвижни. Сякаш тротоарът се движеше.
Срещу тях се зададе господин Дуган, директор на отдела за отпускане на заеми към Търговската палата в Дери, докаран в неизменния елегантен костюм с жилетка. Ралф за сетен път си каза, че директорът сякаш бе единственият човек в историята на човечеството, който се е родил без дупка в задника. Едно време Дуган беше отхвърлил молбата му за заем, поради което Ралф го намрази. Аурата на банкера беше убито сива като коридорите в болница за ветерани, но Ралф реши, че това изобщо не го изненадва. Стисна нос с два пръста като човек, който се кани да преплува през мръсен канал, и мина право през банкера. Дуган само потрепна.
Стори му се забавно, но като погледна Лоуис, доброто му настроение веднага се изпари. На лицето й бе изписана тревога; очевидно изгаряше от желание да зададе куп въпроси, на които досега не бе получила удовлетворителен отговор.
Пред тях се простираше Строфорд Парк. Изведнъж уличните лампи светнаха. Малката площадка, където с Макгавърн — в повечето случаи и с Лоуис — често наблюдаваха играещите деца, бе почти празна. Две хлапета на по петнайсетина години седяха на люлките, пушеха цигари и си разговаряха, но майките с едва прохождащите бебета, които идваха тук през деня, отдавна си бяха отишли.