Ралф се замисли за Макгавърн — за непрестанното му тягостно дърдорене и безкрайното му самосъжаление, което отначало изобщо не се забелязваше, а после, когато вече си бил с него известно време, започва да ти се натрапва, и как неизчерпаемата му духовитост и ненадейните спонтанни пристъпи на милосърдие те караха да забравиш слабостите му — и го обзе непоносима тъга. Мимолетните същества може и да са изтъкани от звезден прах, само че когато си отидат веднъж, вече наистина ги няма — както майките с бебетата, които за малко идваха тук през слънчевите летни следобеди.
[Ралф, какво търсим тук? Смъртният покров е над Административния център, не над Строфорд Парк!]
Той я отведе на онази пейка, където преди около сто години я бе заварил да плаче заради разправията със сина си и снаха си, и заради изгубените си обеци. Отново забеляза кабинките на двете тоалетни в подножието на хълма. Затвори очи и си каза: „Отивам към лудостта — и то с експреса, не с пътническия влак. Кое да бъде? Жената… или тигъра?“
[Ралф, трябва да направим нещо. Тези хора… две хиляди човешки живота…]
Зад затворените си клепачи Ралф виждаше човек, който излиза от „Червената ябълка“. Силует с тъмни джинси и шапка с надпис „Ред Сокс“. Скоро щеше да се разиграе страшната сцена и понеже не искаше да я види, Ралф отвори очи и се вгледа в жената до себе си.
[Всеки човешки живот е важен, Лоуис, не си ли съгласна?]
Не знаеше какво бе видяла в аурата му, но със сигурност я беше потресло.
[Какво се случи долу, след като си тръгнах? Какво ти е казал или направил Атропос? Кажи ми, Ралф! Кажи ми!]
Кого да жертва? Един човек или две хиляди души? Ако не реши сам, съвсем скоро правото на избор ше му бъде отнето, защото времето лети. Та кое от двете? Кое?
— Не… не… — дрезгаво издума той, без да си дава сметка, че страхотната възбуда го кара да говори на глас, на няколко нива едновременно. — Няма да избера нито едното, нито другото. Няма. Чуваш ли?
Скочи от пейката и трескаво се заоглежда, сетне отново изкрещя:
— Чуваш ли ме? Отхвърлям този избор! Или ВСИЧКО, или НИЩО!
По алеята северно от тях някакъв скитник ровеше из кофите за боклук, търсейки празни бутилки — той хвърли един поглед към Ралф, после се извърна и хукна да бяга. Бе видял човек, който сякаш целият пламтеше.
Лоуис се изправи и обгърна лицето му с дланите си.
[Ралф, какво има? Кой е причината? Аз? Ти? Защото ако съм аз, ако се бавиш заради мен, не искам да…]
Той си пое дълбоко въздух, за да се успокои, после опря чело в нейното чело и се взря в очите й.
[Не си ти, Лоуис, нито пък съм аз. Ако ставаше дума за нас двамата, може би щях да успея да направя избора. Само че не е така, и да пукна, ако се оставя да бъда обикновена пионка.]
Той рязко се отдръпна от нея. Аурата му проблесна толкова ярко, че Лоуис засенчи очите си с длан — Ралф сякаш всеки миг щеше да експлодира. А гласът му прокънтя в съзнанието й, страшен като гръмотевица.
[КЛОТО! ЛАХЕЗИС! ЕЛАТЕ ПРИ МЕН, И ТО НА МИГА!]
3.
Отстъпи още няколко крачки и се втренчи в подножието на хълма. Двете хлапета на люлките се взираха в него с еднакво стреснати, уплашени изражения. В мига, в който погледът на Ралф попадна върху тях, те хукнаха презглава към Уичъм Стрийт и оставиха цигарите да димят във вдлъбнатинката в земята под люлките.
[КЛОТО! ЛАХЕЗИС!]
Пламтеше като електрическа дъга; изведнъж краката на Лоуис се подкосиха и цялата й сила сякаш се оттече през тях като вода. Тя пристъпи назад и се строполи на пейката. Виеше й се свят, сърцето й бе изпълнено с ужас, а отгоре на всичко изпитваше смъртно изтощение. Ралф си го представяше като потънал кораб — за Лоуис то бе пропаст, около която нещо я насилваше да обикаля в непрестанно стесняваща се спирала и в която най-накрая щеше да падне.
[КЛОТО! ЛАХЕЗИС! ДАВАМ ВИ ПОСЛЕДЕН ШАНС! НЕ СЕ ШЕГУВАМ!]
Отначало нищо не се случи, после вратите на кабинките в подножието на хълма се отвориха едновременно. От кабинката с надпис „МЪЖЕ“ се подаде Клото, а от другата с надпис „ЖЕНИ“ се измъкна Лахезис. Сияйните им златистозелени аури, сякаш изтъкани от криле на водни кончета, блещукаха на пепеливата светлина на здрача. Те пристъпиха напред заедно, докато аурите им се сляха, после бавно се заизкачваха по хълма към Ралф, а раменете им почти се докосваха. Изглеждаха като две уплашени деца.
Ралф се извърна към Лоуис. Аурата му още пламтеше и хвърляше ослепителни отблясъци.
[Стой тук.]
[Добре.]
Тя го изчака да слезе до средата на хълма, после най-сетне събра кураж и викна след него.