[Само че, ако се откажеш, аз ще се опитам да спра Ед. Честна дума.]
Разбира се, че щеше да го направи — сърцето му откликна на нейното мъжество… но тя не знаеше онова, което му беше известно. Не бе видяла онова, което бе видял той.
Обърна се за миг, после се отправи към двете плешиви докторчета, които бяха вперили в него сияйните си, уплашени очи.
4.
Лахезис, нервно: [Не сме те лъгали — не сме.]
Клото, още по-нервно, ако изобщо бе възможно: [Дипно вече е на път за насам. Трябва да го спреш, Ралф — трябва поне да се опиташ.]
„Работата е там, че нищо не трябва да правя, то ви е изписано на лицата“ — рече си той. После се обърна към Лахезис и се зарадва, че плешивото човече потръпна от погледа му и сведе тъмните си очи без зеници.
[Така ли било? Когато бяхме на покрива на болниирта, ни каза да стоим далеч от Ед, господин Л. Дори наблегна на това.]
Лахезис смутено се размърда и закърши ръце.
[Аз… искам да кажа… случва се да грешим. Този път сгрешихме.]
Само че Ралф знаеше, че „греша“ съвсем не е най-правилната дума в случая — „самозалъгали“ беше далеч по-удачна. Искаше да им се скара за това („О, я си признай, като начало искаш да им се скараш задето изобщо са те забъркали в цялата гадна история“), но откри, че не може. Защото, както беше казал старият Дор, дори и самозаблуждението им служеше на Целта; помади някаква непонятна причина посещението на „Хай Ридж“ изобщо не беше отклонение. Не разбираше защо или как се получава така, но възнамеряваше да разбере, ако изобщо бе възможно.
[Да забравим засега този въпрос, господа, и да се занимаем с проблема защо се случва всичко това. Ако очаквате помощ от мен и Лоуис, най-добре да ми обясните.]
Те се спогледаха с огромните си, уплашени очи, после пак се вторачиха в него.
Лахезис: [Ралф, съмняваш ли се, че всички тези хора наистина ще умрат? Защото ако се съмняваш…]
[Не, само че ми омръзна да ми натяквате за тях! Сигурен съм, че ако беше предопределено да се случи земетресение, което да служи на Целта, и жертвите от него са десет хиляди, вместо две хиляди, въобще нямаше да си мръднете пръста, нали? Та какво й е толкова особеното на тази ситуация? Кажете ми!]
Клото: [Ралф подобно на теб, ние не налагаме правилата на играта. Мислехме, че вече си го разбрал.]
Старецът въздъхна.
[Пак шикалкавите и губите собственото ви време.]
Клото, неохотно: [Добре, вероятно картината, която нарисувахме пред вас, не беше особено ясна, но нямахме време и ни беше страх. Пък и трябва да проумееш, че независимо от всичко онези хора ще умрат, ако не успеете да спрете Ед Дипно.]
[Тях ги остави на мира сега — интересува ме само един от тях — онзи, който принадлежи на Целта и който не бива да загине заради един никаквец, на когото му хлопа дъската и който е натоварил цял самолет с експлозиви. Кой според вас не може да бъде жертван? Кой? Дей, нали? Сюзън Дей.]
Лахезис: [Не. Сюзън Дей принадлежи на Случайността. Тя не ни засяга и изобщо не се тревожим за нея.]
[А кой тогава?]
Клото и Лахезис отново се спогледаха. Клото кимна едва забележимо, после и двамата се обърнаха към Ралф. Лахезис отново вирна двата си пръста и от тях се появи светла арка подобна на паунска опашка. Но този път Ралф не видя Макгавърн, а едно момченце, чиято руса коса бе подстригана на бретон и което имаше на нослето си белег, подобен на кукичка. Ралф веднага го позна — беше хлапето от избата в „Хай Ридж“, чиято майка бе цялата в синини. Момченцето, което ги нарече „ангели“.
„И едно дете ще ги поведе — помисли си той и онемя от почуда. — О, Боже!“ После изгледа недоверчиво Клото и Лахезис.
[Правилно ли съм разбрал? Всичко това е заради онова момченце.]
Очакваше нови заобикалки, но отговорът на Клото беше прост и ясен:
[Да, Ралф.]
Лахезис: [Той сега е в Административния център. Майка му, чийто живот вие с Лоуис спасихте тази сутрин, е говорила с детегледачката по телефона преди половин час и тя й е съобщила, че се е порязала на едно стъкло, затова тази вечер няма да може да се грижи за детето. Разбира се вече било много късно да търси друга гледачка, а майката била твърдо решена да види Сюзън Дей… да й стисне ръката и дори да я прегърне, ако успее. За нея тая Дей е божество.]
Ралф, който си спомни избледняващите синини по лицето й, си помисли, че разбира подобно идолопоклонничество. А още по-добре разбираше и нещо друго — порязаната ръка на детегледачката изобщо не бе случайна злополука. Нещо бе решило русокосото момченце със зачервените от дима очи да бъде в Центъра и бе готово на всичко, за да постигне целта си. Майката бе взела детето със себе си не защото беше лош родител, а защото бе реагирала като нормален човек. Просто не искаше да пропусне единствения си шанс да види Сюзън Дей, това е всичко.