Ралф: [Да, но за мен е важен, не разбирате ли? Вие, приятели, просто трябва да проумеете, че за мен и двата живота са еднакво…]
Гласът му отново се изгуби, но Лоуис чуваше Клото идеално — той бе толкова уплашен, че едва не плачеше с глас.
[Но това е нещо съвсем различно! Животът на това момче е различен!]
Ралф заговори (ако изобщо говореше) съвсем ясно и думите му бяха изпълнени с безстрашна, непоклатима логика, която напомни на Лоуис за баща й.
[Всеки живот е различен! Всеки един има своето значение. Разбира се, това е чисто и просто моят елементарен мироглед, но ми се струва, че вие, момчета, май ще трябва да се придържате към него, защото аз държа и ножа, и хляба. В крайна сметка — ще направим размяна. Вашият живот срещу моя. Остава само да се съгласите.]
Лахезис: [Ралф, моля те! Разбери, че не трябва да го правим!]
Настъпи дълго мълчание. Когато Ралф отново проговори, гласът му беше едва доловим, но Лоуис успя да чуе последните му думи.
[Разликата между „не мога“ и „не трябва“ е от земята до небето, не смятате ли?]
Клото му отвърна, но Лоуис чу само една отделна фраза:
[размяната може да се осъществи].
Лахезис енергично поклати глава. Ралф отвърна нещо и в отговор Лахезис щракна с два пръста като с ножица.
За нейна най-голяма изненада Ралф се засмя и кимна.
Клото прихвана своя колега над лакътя и му заговори настойчиво, преди да се обърне отново към Ралф.
Лоуис стисна юмруци в скута си, пожелавайки от все сърце те да постигнат споразумение. Все едно какво, стига само да попречат на Ед Дипно да убие всички хора в Административния център.
Изведнъж ослепителна бяла светлина заля хълма. Отначало Лоуис помисли, че идва от небето, но единствено и само защото легендите и религията я бяха научили да вярва, че всички свръхестествени сили се спускат от небето. В действителност светлината извираше отвсякъде — от дърветата, от небето, от земята, дори от нея самата, струеше от аурата й като мъгла.
После се чу един глас… Божествен глас. Изрече само три думи, но те отекнаха в главата на Лоуис като камбанки. [ТАКА ДА БЪДЕ.]
Клото, чието мъничко лице бе изкривено от ужас и страхопочитание, посегна към задния си джоб и измъкна ножицата. Запремята я непохватно из ръцете си и едва не я изпусна — нервните му движения накараха Лоуис да го почувства като сродна душа. После хвана дръжката с две ръце и разтвори остриетата.
Гласът отново прокънтя:
[ТАКА ДА БЪДЕ.]
Този път грейна такава ярка светлина, че за миг на Лоуис й се стори, че ослепява. Притисна длани към очите си, но видя — в последния миг, когато все още виждаше нещо — как светлината се съсредоточи върху ножицата, която Клото бе вдигнал като гръмоотвод.
Не можеше да се скрие от тази светлина — струваше й се, че клепачите и дланите й са от стъкло. Ослепителното сияние като рентгенов лъч очертаваше костиците в пръстите й. От нейде долетя женски глас, подозрително приличащ на гласа на Лоуис Шаси, която пищеше наум:
[Спрете го! Божичко, спрете го, преди да ме е убило!]
Най-сетне, когато вече й се струваше, че повече не ще издържи, светлината започна да отслабва. После, когато напълно изчезна — и в тъмнината остана да грее само отпечатък във формата на призрачна ножица — тя полека отвори очи. За миг не виждаше нищо друго освен блестящия син кръст и помисли, че наистина е ослепяла. После смътните очертания на предметите, бавно заизникваха пред очите й като образите върху току-що проявена фотография. Видя как Ралф, Клото и Лахезис отпускат ръце и се оглеждат със сляпото изумление на къртици, чиято къртичина е била разровена от брана.
Лахезис се взираше в ножицата така, сякаш я забелязваше за първи път, а Лоуис бе готова да се обзаложи, че такава никога досега не я е виждал. Остриетата още светеха и от тях летяха призрачни искрици.
Лахезис: [Ралф! Това бе…]
Лоуис не чу края на изречението, но тонът на Лахезис беше като на най-обикновен селянин, който откликва на почукването на вратата и заварва на прага си Папата.
Клото продължаваше да се взира в ножицата. Ралф също не отделяше поглед от нея, но най-сетне вдигна очи и се втренчи в плешивковците.
Ралф: [… ще боли ли?]
Лахезис, като човек, който току-що се събужда от дълбок сън: [Да… няма да продължи дълго, но… ужасно ще боли… още ли настояваш, Ралф?]
Изведнъж Лоуис я достраша от тези сияйни остриета. Искаше й се да извика на Ралф да не желае нищо в замяна на малкото момченце, на което човечетата държаха. Искаше да му каже да направи каквото и да било, само да приберат ножицата.
Само че нито от устните, нито от съзнанието долитаха някакви думи.