[Лоуис… Лоу-иссссс…]
Този глас обаче не звучеше в съзнанието й, нито пък идваше откъм подножието на хълма, а някъде иззад нея. Беше тих, някак си примамлив глас. Нима е на Атропос? Не, в никакъв случай. Тя погледна надолу и видя, че цяла е потънала в зелена приглушена светлина — тя струеше изпод мишниците й, измежду краката й, дори измежду пръстите й. Сянката й пред нея се сгърчи като сянката на обесена жена. Светлината помилва Лоуис с хладните си пръсти с цвят на мъх.
[Обърни се, Лоу-иссс…]
Ала Лоуис Шаси изобщо не желаеше да се обърне и да разбере откъде идва зелената светлина.
[Обърни се, Лоу-иссс… погледни ме, Лоу-иссс… излез на светло, Лоу-иссс… излез на светло, погледни ме и излез на светло…]
На такъв глас не можеш да не се подчиниш. Тя се извърна бавно, като механична балеринка, чиято пружина е ръждясала, и беше заслепена от блатните огънчета.
Лоуис излезе на светло.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
1.
Клото: [Вече имаш своя видим белег, Ралф — доволен ли си?]
Ралф погледна ръката си. Убийствената болка, която го бе погълнала целия, както китът бе погълнал Йон, вече му се струваше като сън, или пък като мираж. Сигурно по същия начин жените забравят болката и затова могат да имат много деца.
[Да. Бяхте много смели и много бързи. Благодарен съм ви.]
Клото се усмихна, но не каза нищо.
Лахезис: [Готов ли си, Ралф? Вече остава съвсем малко време.]
[Да, готов…]
[Ралф! Ралф!]
Това бе Лоуис, която стоеше на върха на хълма и му махаше. За миг му се стори, че аурата й е сменила обичайния си гьлъбовосив цвят с някакъв друг, по-тъмен оттенък, но после това впечатление, безсъмнено плод на ужаса и изтощението, отмина. Той се запрепъва нагоре по хълма към нея.
Тя изглеждаше замаяна, сякаш току-що бе чула някаква магическа дума, която в миг променяше живота.
[Лоуис, какво има? Какво се случи? Заради ръката ми ли се притесняваш? Ако е това, не се тревожи. Виж! Нищо ми няма!]
Той протегна ръката си, но Лоуис дори не погледна към нея. Вместо това се втренчи в него и той разбра колко е потресена.
[Ралф, дойде един зелен човек.]
Зелен човек? Веднага се разтревожи и сграбчи ръцете й.
[Сигурна ли си? И не беше Атропос или…]
Не довърши мисълта си. Не беше необходимо.
Лоуис бавно поклати глава.
[Зелен човек беше. Не зная на чия страна е. Стори ми с добър, но може и да греша. Не успях да го видя. Аурата му беше прекалено ярка. Каза ми да ти ги върна.]
Тя протегна ръка и пусна в дланта му две блестящи топчета — обеците й. На едната Ралф забеляза тъмномораво петно и предположи, че е от кръвта на Атропос. Понечи да свие дланта си но изведнъж нещо го убоде.
[Забрави да ми дадеш предпазните винтчета, Лоуис]
Тя проговори бавно със замаяния глас на жена, която бълнува насън.
[Не, не съм — изхвърлих ги. Зеленият човек каза да ги изхвърля. Внимавай. Стори ми се добродушен… но все пак не съм сигурна. Господин Шаси все казваше, че съм най-наивната жена на света и винаги съм готова да видя само най-доброто у всекиго. У когото и да е било.]
Пресегна се и стисна китките му, без нито за миг да отдеда настойчивия си поглед от лицето му.
— Не съм сигурна.
Изречените на глас думи сякаш я събудиха и тя запримига насреща му. Ралф допускаше, че е възможно — макар и почти невероятно — всъщност да е била заспала и да е сънувала този зелен човек. Реши да вземе обеците. Вероятно появата им не беше от значение, ала нямаше да му стане нищо, ако ги прибере в джоба, стига да не се убоде на тях.
Лахезис: [Ралф, какво има? Нещо нередно?]
С Клото бяха поизостанали и бяха пропуснали разговора му с Лоуис. Ралф поклати глава и стисна длан, за да не видят обеците. Клото бе прибрал жилетката на Макгавърн и бе почистил сухите листа, полепнали по нея. Подаде я на Ралф, който незабелязано пъхна обеците в джоба, преди да се облече.
Беше време да върви и парещата линия по дължината на дясната му ръка му подсказваше, че вече трябва да започва.
[Лоуис?]
[Да, скъпи.]
[Трябва да си взема от твоята аура, при това доста. Разбираш ли?]
[Да.]
[Разрешаваш ли ми?]
[Да, разбира се.]
[Не се страхувай — ще стане съвсем бързо.]
Обгърна раменете й и сключи ръце на врата й. Тя направи същото и двамата полека сведоха глави, докато най-сетне челата им се допряха, а между устните им имаше не повече от пет сантиметра разстояние. Ралф долавяше уханието на парфюма й.
[Готова ли си, мила?]
Отговорът му се стори едновременно странен и успокоителен.