[Да, Ралф. Погледни ме. Излез на светло. Излез на светло и грабни светлината.]
Ралф сви устни и всмука. От носа и устните на Лоуис към него се изви лента от лъчи. Аурата му веднага заблестя ярко и ставаше все по-светла и по-светла, докато най-сетне заприлича на ослепителен облак, който го обвиваше като ореол, а той продължи да вдишва сиянието с нечувана сила, а белега на ръката му все повече се нагорещяваше и накрая вече пламтеше като електрическа жица, която минава през самата му ръка. Дори да искаше, не можеше да престане… затова продължи да всмуква.
Тя залитна само веднъж. Погледът й се разфокусира, а ръцете й за миг отхлабиха хватката си. После очите й — огромни, ярки и изпълнени с доверие, отново се съсредоточиха върху неговите и ръцете й го стиснаха здраво. Най-сетне, когато енергията като че го изпълни целия, Ралф осъзна, че аурата на Лоуис е избледняла и едва се вижда. Лицето й беше бледо като платно и косата й отново се бе прошарила, като черните кичури почти бяха изчезнали. Трябваше да престане, трябваше, иначе щеше да я убие.
Успя да отпусне вкопчените, си ръце и сякаш прекъсна някаква верига, после отстъпи назад. Лоуис се олюля и щеше да падне, ала Клото и Лахезис, наподобяващи лилипутите от „Пътешествията на Гъливер“, я хванаха под мишниците и внимателно я настаниха на скамейката.
Ралф се отпусна на колене пред нея. Целият трепереше, измъчван от страх и от вина, но същевременно се чувстваше изпълнен с толкова мощна сила, сякаш при по-рязко движение щеше да избухне като бутилка нитроглицерин. Струваше му се, че ако изпрати клинообразния лъч върху някоя сграда, ще я изравни със земята — може би дори щеше да срине няколко. Но бе наранил Лоуис. При това може би лошо.
[Лоуис! Лоуис, чуваш ли ме? Извинявай!]
Тя вдигна замаяния си поглед — жена, която за секунди бе станала от четиридесет на шейсет години… а после бе навлязла в седемдесетте като ракета, която подминава набелязаната цел.
[Лоуис, извинявай. Не знаех, а когато разбрах, вече не можех да спра.]
Лахезис: [Ако искаш да сториш нещо, Ралф, трябва да тръгнеш незабавно. Той вече е наблизо.] Лоуис кимна утвърдително.
[Върви, Ралф — много съм отпаднала, това е всичко. Ще се оправя! Ще поседя тук, докато ми се възвърнат силите.]
Очите й се отместиха и Ралф проследи погледа й. Видя скитника, когото бяха подплашили преди малко. Беше се успял да претърси кофите за отпадъци на върха на хълма и макар аурата му да не изглеждаше толкова свежа, колкото на пияницата, когото видяха в изоставеното железопътно депо, Ралф реши, че все ще се събере малко енергия… което определено щеше да помогне на Лоуис.
Клото: [Ще се постараем да го отклоним насам, Ралф — Не можем да въздействаме кой знае колко на Мимолетнияте, но мисля, че сега ще се справим.]
[Сигурен ли си?]
[Да.]
[Добре.]
Ралф хвърли поглед към човечетата, улови за миг тревожните им, уплашени погледи и кимна. После се наведе и целуна хладната сбръчкана страна на Лоуис. Тя морно му се усмихна.
„Аз й причиних това“ — упрекна се мислено Ралф.
„Тогава най-добре е да се постараеш да не е било напразно“ — тросна му се гласът на Каролин.
Ралф хвърли последен поглед към тримата — Клото и Лахезис бяха прегърнали грижовно Лоуис — после заслиза по хълма.
Когато стигна тоалетните, поспря, после наклони глава към вратата с надпис „ЖЕНИ“. Не чуваше нищо. Ала като доближи глава до синята пластмасова стена на кабинката за мъже, дочу тих, монотонен глас, който напяваше:
„Кой вярва, че най-лудите мечти и най-шантавите ми кроежи ще се сбъднат?
Никой друг, мила моя, само ти.“
„Боже мили, той е напълно смахнат!“
„Нима се изненадваш, миличък?“
Май не се изненадваше особено. Заобиколи кабинката и отвори вратата. Внезапно дочу и далечното бръмчене на самолетен двигател, но гледката беше до болка позната: напуканата тоалетна дъска, поизместена от чинията, руло тоалетна хартия, което изглеждаше странно и някак застрашително издуто, а отляво писоарът, наподобяващ пластмасова капка. Стените бяха покрити с графити. Най-цветистият израз, който бе изписан точно над писоара с огромни червени букви, гласеше: „ТОНИ БОЙНТЪН ИМА НАЙ-ТВЪРДАТА КРАСТАВИЦА В ДЕРИ!“ Силният мирис на боров ароматизатор се опитваше да прикрие миризмата на изпражнения, урина и неизветрели пръдни като грим, положен върху лицето на труп. Гласът като че ли идваше откъм тоалетната чиния или се процеждаше от самите стени:
„Къде е той? — питаше се Ралф. — И как, по дяволите, да се добера до него?“