Изведнъж нещо му припари на хълбока — сякаш някой бе пъхнал горещо въгленче в малкото джобче на панталона му. Отначало се смръщи, но после се сети какво има там. Докосна златната халка, после я нахлузи на пръста си и я измъкна.
Постави я на дланта си точно в гънката, където се разделяха линията на любовта и линията на живота, и я огледа внимателно. Пръстенът отново изстина. Ралф откри, че това не го изненадва кой знае колко.
„ХД — ЕД 8. 8. 87“.
— Един пръстен властва над всички, един пръстен другите намира — промърмори той и нахлузи халката на Ед на средния пръст на лявата си ръка. Пасна идеално. Той го избута нагоре, докато се допря до венчалната халка, която Каролин му бе поставила преди около четиридесет и пет години. После се огледа и забеляза, че задната стена на кабинката е изчезнала.
2.
Картината, обрамчена от другите три стени, които си стояха на мястото, представляваше небе току след залез слънце и мейнски пейзаж, който чезнеше в синкавосива мъглица. Ралф прецени, че наблюдава от около триста метра височина. Виждаше езера с блестяща повърхност и безкрайни тъмнозелени гори, които се спускаха към тоалетната чиния, после изчезваха. В далечината блещукаха множество светлинки. Сигурно беше Дери, на не повече от десетина минути път. В долния ляв квадрант на зрителното си поле Ралф забеляза командно табло. Над висотомера с тиксо бе прикрепена цветна фотография, при вида на която дъхът му спря. На снимката беше Хелън, която изглеждаше невероятно щастлива и невероятно красива. В прегръдките си държеше мъничката Натали, която спеше.
„Иска те да са последното нещо, което ще види на този свят — рече си Ралф. — Превърнали са го в чудовище, но дори чудовищата не забравят какво значи да обичаш.“
От командното табло се разнесе някакъв звук. Появи се ръка, която бутна едно лостче. Преди тя да се скрие, Ралф различи отпечатъка — едва личеше, но още се забелязваше — на средния пръст, където поне шест години е имало халка. Видя — и нещо друго — аурата, която обвиваше тази ръка, бе същата като аурата на поразеното от гръм бебе в болничния асансьор, тревожна, трептяща мембрана, която изглеждаше загадъчна като атмосферата на планета-газов гигант.
Обърна се и вдигна ръка. Лоуис му изпрати въздушна целувка. Той се престори, че я улавя, после се обърна и пристъпи в кабинката.
3.
Поколеба се за миг, питайки се какво да прави с тоалетната чиния, после се сети за болничната количка, която летеше срещу тях и която трябваше да ги премаже, но не им направи нищо, и пристъпи към задната част на кабинката. Стисна зъби и се приготви да усети болка в пищяла — едно е какво знаеш, съвсем друго е какво можеш да очакваш, след като години наред си се блъскал в различни предмети — ала след миг премина през чинията, сякаш тя беше от дим… или пък той бе призрак.
Обзе го странно усещане за безтегловност, пригади му се и за миг му се стори, че ще повърне. Едновременно е това се почувства изцеден, като че бе изразходвал енергията, която почерпи от Лоуис. Всъщност това бе някакъв вид телепортация главозамайваща научно-фантастична щуротия и положително изразходва голямо количество енергия.
Гаденето премина, но беше заменено от още по-неприятно усещане — сякаш вратът му бе прекършен. Изведнъж осъзна, че сякаш целият свят е разстлан пред него и няма нищо, което да препречва погледа му.
„Исусе Христе, какво ми е? Какво става?“
Сетивата му неохотно докладваха, че няма абсолютно нищо нередно и че се намира в положение, което би трябвало да е невъзможно. Беше висок метър и осемдесет и два, пилотската кабина на самолета имаше височина метър и петдесет. Това означаваше, че всеки пилот, по-висок от Клото и Лахезис, трябваше да се приведе, за да стигне до седалката. Ралф обаче бе проникнал в самолета не само по време на полет, ами и без да се навежда; още стоеше прав точно между двете пилотски места, но малко по-назад. Причината, поради която нищо не засенчваше гледката пред очите му, бе едновременно проста и ужасяваща — главата му стърчеше над самолета.
Като в кошмар му се привидя образът на старото му куче Рекс, което обичаше да се вози в колата, подало глава от десния преден прозорец, докато въздушното течение развява рошавите му уши. Затвори очи.
„Ами ако падна? Щом главата ми стърчи над проклетия самолет, какво пречи да се изтърся през пода и да летя чак до земята? Че може и през нея да мина или пък през цялата планета.“
Ала това изобщо не стана, пък и нищо подобно нямаше да се случи, не и на това ниво — трябваше само да си припомни как без всякакво усилие се издигнаха през всичките етажи на болницата и с каква лекота стояха на покрива. Ако не го забравя, всичко ще бъде наред. Опита се да се съсредоточи върху тази мисъл и когато вече бе сигурен, че се е овладял, отново отвори очи.