Точно под него предното стъкло на кабината се спускаше под наклон. Отвъд се виждаха предната част на самолета и въртящото се витло. Светлинките, които бе съзрял през вратата на тоалетната кабина, вече бяха по-близо.
Ралф приклекна и главата му безпрепятствено премина през покрива на пилотската кабина. За миг усети в устата си вкус на машинно масло и косъмчетата в носа му настръхнаха, сякаш се бяха наелектризирали; след миг се озова на колене между седалката на първия и на втория пилот.
Не знаеше какво бе очаквал да почувства при срещата с Ед след толкова много време, и то при такива невероятни обстоятелства, но ужасно се изненада от съжалението — не просто съчувствието, а съжалението — което го обзе. Както и в онзи летен ден през деветдесет и втора, когато се сблъска с камиона с изкуствени торове, Ед носеше стара тениска. Много беше отслабнал, може би цели двайсет килограма, и това бе оказало върху него страхотен ефект — изглеждаше не просто изпит, а като романтичен герой от готически роман; видът му накара Ралф да си спомни за любимото стихотворение на Каролин — „Разбойникът“ от Алфред Нойс. Ед беше пребледнял като платно, зелените му очи зад малките кръгли очила в стил Джон Ленън бяха едновременно мрачни и сияйни („Като изумруди на лунна светлина“ — помисли си Ралф), а устните му бяха толкова червени, сякаш беше използвал червило. Беше завързал белия копринен шал с червените японски йероглифи около главата си, така че поръбените с ресни краища да се спускат по гърба му. Обгърнатото му от завихряща се аура интелигентно и подвижно лице изглеждаше изпълнено с разкаяние и ожесточена решимост. Беше красив и изведнъж Ралф изпита усещане за deja vu. Сега разбираше какво всъщност бе видял в деня, когато се опита да разтърве Ед и шофьора на камиона — в този миг отново го виждаше. Да наблюдаваш Ед, обгърнат от тази тайфунообразна аура без никаква връвчица, бе все едно да гледаш безценна китайска ваза от времето на династията Мин, която някой е запратил в стената и тя се е разбила на парчета.
„Не ме вижда, не и на това ниво. Поне така си въобразявам.“ И сякаш беше прочел мислите му, Ед се вторачи право в него. Очите му бяха широко отворени и изпълнени с маниакална подозрителност — изящно оформените му устни потръпваха и в ъгълчетата им проблясваха мехурчета от слюнка. Ралф рязко се отдръпна, за миг абсолютно уверен, че Дипно го вижда, но Ед изобщо не реагира. Вместо това подозрително огледа празната четириместна пътническа кабина зад гърба си, сякаш бе дочул предпазливите стъпки на пътник без билет. Същевременно се пресегна покрай Ралф и докосна кашона, който беше вързан с колан към седалката на втория пилот. Помилва го, после вдигна ръка и пооправи шала около главата си. След това отново запя… ала този път подхвана друга песен, от която на Ралф тръпки му полазиха по гърба:
„Едно хапче те прави голям, от друго се смаляваш, а от мамините хапчета нищо не става…“
„Точно така — мислено изрече Ралф. — Върви да питаш Алиса, когато на три метра се извисява.“
Сърцето му биеше лудешки — като се обърна така внезапно, Ед го уплаши несравнимо повече от откритието, че лети на триста метра височина, а главата му стърчи от самолета. Дипно не го видя, но Ралф бе сигурен, че действително сетивата на побърканите са по-изострени от тези на нормалните хора, защото Ед бе усетил как нещо се е променило.
Радиостанцията изпука и двамата мъже подскочиха.
— „Чероки“ над Саут Хевън. Навлизате във въздушното пространство над Дери на височина, която изисква да представите план на полета. Повтарям, навлизате в контролирано въздушно пространство над населено място. Размърдай си скапания задник, „Чероки“, и се насочвай към 170, тоест към едно-седем-нула. Междувременно, ако обичаш, се идентифицирай и кажи за какво…
Ед заудря радиото с юмруци. Разхвърчаха се стъкла, скоро от ръката му бликна кръв. Тя изпръска командното табло, снимката на Хелън с Натали и чистата сива тениска на Ед. Той продължи да удря, докато най-сетне гласът се удави в усилващото се пращене и накрая напълно замлъкна.
— Така е по-добре — изрече той с хрипливия глас на човек, който често си говори сам. — Хиляда пъти по-добре. Мразя ги всичките тия въпроси. Само…
Забеляза окървавената си ръка и млъкна насред изречението. Вдигна я, огледа я по-внимателно, после отново я сви в юмрук. От малкото му пръстче стърчеше голямо парче стъкло. Ед го измъкна със зъби, небрежно го изплю, сетне направи нещо, от което кръвта на Ралф се смрази — прокара окървавения си юмрук първо по дясната, след това по лявата си страна, оставяйки две червени следи. Пресегна се към найлоновия джоб отляво, извади огледалце и започна да изучава бойната си украса. Явно одобри видяното, защото преди да прибере огледалцето, се усмихна и кимна.