[Оня старец е прав, момче. Не бива да се месиш в делата на Дълголетните. Слушай съветите на майка си и стои настрана от онова, което не те засяга. Помни какво ти казва майка ти.]
„Слушай съветите на майка си, помни какво ти казва майка ти.“ Тези думи май доста добре обобщаваха възгледите на Бърта Робъртс относно възпитанието на децата. Независимо дали му нареждаше да изчака един час след ядене, преди да отиде да плува, или пък искаше да е сигурна, че оня дърт мошеник Бъч Бауърс няма да пробута на Ралф изгнили картофи на дъното на голямата кошница, прологът „Слушай съветите на майка си“ и епилогът „Помни какво ти казва майка ти“ бяха все същите. А ако не слушаш или пък не запомниш какво ти е казала, се изправяш срещу Майчиния гняв, и тогава Бог да ти е на помощ.
Тя отново се залови да плете, премятайки червената прежда през пръстите си, които също изглеждаха червени. Ралф предполагаше, че само така му се струва. А може би боята не е съвсем бързо съхнеща и част от нея му остава по пръстите.
Пръстите му? Що за глупава грешка е пък това. Пръстите й.
Само че…
В ъгълчетата на устните й имаше мустачки. Доста дълги. Някак противни. И непознати. Ралф помнеше, че майка му имаше мъх над горната устна, но чак пък мустаци? Това бе нещо ново.
„Ново? Ново? Къде витаеш? Тя почина два дни, след като Кенеди бе убит в Лос Анжелес — тъй че какво ново очакваш?“ От двете страни на Бърта Робъртс се появиха стени, които се сливаха зад гърба й и образуваха кухненския ъгъл, където тя прекарваше доста време. На едната стена имаше картина до болка позната на Ралф. На нея бе изобразено семейство, което вечеря — татко, мама, две хлапета. Те си подават картофи и царевица и като че ли си разказват какво им се е случило през деня. Но никой от тях не забелязва, че в стаята има пети човек — с бяла роба, червеникава брада и дълга коса. Той стои в ъгъла и ги наблюдава, „ИСУС, НЕВИДИМИЯТ ГОСТ“ — гласеше надписът отдолу. Ала онзи Исус, който Ралф си спомняше, изглеждаше едновременно благ и малко притеснен, че подслушва. В този вариант обаче той бе някак замислен… преценяващ… дори осъдителен. А и лицето му бе силно зачервено, едва ли не пламтеше, сякаш току-що бе чул нещо, което го бе ядосало.
[Мамо? Ти ли…?]
Тя отново остави куките върху червеното одеяло — странно блестящо одеяло — и вдигна предупредително ръка.
[Хич не ми викай „мамо“ — само внимавай и помни. Стой настрана! Прекалено късно е да се намесваш. Само ще оплескаш всичко още повече.]
Гласът бе нейният, но лицето не беше и постепенно все повече се променяше. Разликата бе най-вече в кожата. Бърта Робъртс се гордееше с гладката си кожа. А тази на жената в люлеещия се стол бе груба… всъщност беше люспеста. Отстрани на врата й имаше две бучки (дали пък не бяха пришки?). При вида им един ужасен спомен
(махни го от мен, Джони, о, моля те, МАХНИ ГО)
се пробуди в паметта му. И…
Аурата й. Къде й беше аурата?
[Зарежи аурата ми и оная дебела дърта пачавра, дето се мъкнеш с нея… хващам се на бас, че Каролин няма покой в гроба си.]
Устата на жената
(не жена, това същество не е жена)
вече не беше малка. Долната й устна придоби неимоверни размери и увисна, като придаде на съществото подигравателно изражение. Странно познато подигравателно изражение.
(Джони, това ме хапе, ХАПЕ МЕ!)
[Джони няма да ти помогне, момче. Не ти помогна тогава няма да го стори и сега.]
Разбира се, че няма. По-големият му брат Джони бе мъртъв от шест години. Ралф помагаше при носенето на ковчега. Джони почина от инфаркт, вероятно причинен от Случайността като онзи, който покоси Бил Макгавърн, пък и…
Погледна наляво, но пилотското кресло също беше изчезнало, а заедно с него и Ед Дипно. Появиха се старата комбинирана печка на газ и дърва, на която майка му готвеше в къщата на Ричмънд Стрийт (работа, която ужасно мразеше и с която цял живот се справяше зле) и сводът към трапезарията. Ралф видя и кленовата им маса за хранене. По средата беше поставена стъклена кана. В нея имаше огромен букет огненочервени рози. Всяка от тях като че ли имаше свое лице… кървавочервено, с широко отворена уста…
„Но това не е вярно — мислеше си той. — Изобщо не е вярно. Тя никога не внасяше рози в къщата — имаше алергия към повечето цветя и най-вече към розите. Поставяше във водата само есенни треви. Виждам рози, защото…“
Погледна отново към съществото в люлеещия се стол, към червените му пръсти, които се бяха елата и образуваха перки. Огледа алената тъкан в скута му и белегът на ръката му отново започна да пари.
„Какво, за Бога, става тук?“
Знаеше какво става, разбира се — трябва само да вдигне поглед от ужасяващото създание в люлеещия се стол към картината на стената, изобразяваща червеноликия, зъл Исус, за да се увери напълно. Не беше в старата им къща в Мери Мийд, нито пък в самолет, който лети над Дери. Беше в двора на Пурпурния крал.