Покрай него като повей на вятъра премина мощно силово поле и потъна сред избледняваща зелена светлина. Стори му се, че вижда Пурпурния крал, който вече не беше нито красив, нито млад, а изглеждаше стар и прегърбен, по-страшен и от най-странното създание, което някога бе попадало в Мимолетния свят. После нещо над тях се разтвори и разкри мрак, пронизван от танцуващи разноцветни светлини. Вятърът сякаш понесе Пурпурния крал нагоре, като листо, което полита в комина. Цветовете ставаха все по-ярки и Ралф извърна лице, вдигайки ръка да закрие очите си. Разбра, че се е открила пролука между нивото, на което се намираше, и невъобразимите горни нива; освен това осъзна, че ако дълго гледа този блясък, тези
(сияйни врати на смъртта)
разноцветни танцуващи светлини, то смъртта щеше да бъде не най-лошото, а най-хубавото, което можеше да му се случи. Той затвори не само очи — сякаш затвори и съзнанието си.
След миг всичко изчезна — съществото, което се бе представило на Ед за Пурпурния крал, кухнята в старата къща на Ричмънд Стрийт, люлеещият се стол на майка му. Ралф се озова коленичил върху въздуха на около два метра от носа на самолета; беше вдигнал ръце като привикнало на бой дете пред задаващия се жесток родител, а когато погледна между коленете си, точно под себе си видя Административния център. Отначало помисли, че е станат жертва на зрителна измама, защото неоновите лампи на паркинга като че се раздалечаваха. Изглеждаха като много високи, много кльощави хора, които се разотиват, защото забавлението, каквото и да е било то, вече е свършило, а паркингът пък като че… се разрастваше.
„Не се разраства, а приближава — безучастно заключи Ратф. — Ед вече се приземява. Започва самоубийствената си мисия.“
6.
За миг той застина на място, смаян от невероятното си положение. Бе се превърнат в митичен посредник, безсъмнено не бог (никой бог не може да бъде толкова изморен и толкова изплашен, колкото бе той в този миг), но със сигурност не беше и приковано към земята същество като човека. Ето какво означава да летиш — да виждаш земята отгоре, ширната се оез граници. Това…
[РАЛФ!]
Писъкът й изтрещя като изстрел в ухото му. Ралф се сепна и щом откъсна поглед от хипнотичната гледка на земята, която се приближаваше с шеметна скорост, съумя да се раздвижи. Изправи се на крака и се върна в самолета. Направи го без никакво затруднение като човек, който прекосява коридора в собствената си къща. Никакви ветрове не брулеха лицето му и не развяваха косата на челото му, а когато лявото му рамо премина през самолетната перка, свистящото витло не го нарани, като че тялото му не беше от плът и кости, а от дим. За миг видя бледото, красиво лице на Ед — това бе лицето на разбойника, който се приближава до вратата на старата странноприемница в онова стихотворение, дето винаги разплакваше Каролин — и съчувствието и съжалението бяха изместени от гняв. Трудно бе човек да се разгневи истински на Ед — в крайна сметка той бе само една от шахматните фигури, които някой разместваше по дъската — и все пак зданието, към което беше насочил самолета си, бе пълно с истински хора. Невинни хора. Ралф долови нещо упорито, детинско и капризно в замаяното изражение на Дипно и като минаваше през тънката стена на кабината, си рече: „Навярно тайно си подозирал, че дяволът се е вселил в теб. Мисля, че дори си имал възможност да го изгониш… не ти ли казаха господин К. и господин Л., че човек винаги има избор? Ако това е вярно, ти също имаш избор, мътните те взели.“
Главата му щръкна над самолета, но той отново коленичи. Черокито летеше с огромна скорост към сградата на Центъра и Ралф разбра, че вече е прекалено късно да попречи на Ед да направи каквото и да било.
Дипно беше изтръгнал бутона от дръжката на креслото и го държеше.
Ралф посегна към джоба си и стисна втората обеца, като отново я намести между пръстите си така, че щифтът да стърчи напред. Сви другата ръка на фуния около жиците, свързващи кашона и бутона. После затвори очи и се съсредоточи, извиквайки отново онова пулсиращо усещане в съзнанието си. Изведнъж стомахът му се сви и той успя да си каже: „Брей! Май попаднах в експресния асансьор!“
После се озова долу, в Мимолетния свят, където нямаше никакви богове и дяволи, никакви плешиви докторчета с магически ножици и скалпели, никакви аури. Долу, където е невъзможно да минеш през стена и да избягаш от самолет, който всеки момент ще катастрофира. Озова се в Мимолетния свят, където не беше невидим… и Ед го видя.
— Ралф? — произнесе Дипно със замаяния глас на човек, който току-що се събужда от най-дълбокия сън през живота си. — Ралф Робъртс? Ти пък какво правиш тук?