— О, минавах насам и реших да се отбия — отвърна старецът. — Да поседна до теб, така да се каже.
И изтръгна жиците от кашона.
7.
— Не! — изкрещя Ед. — Не, недей, всичко ще развалиш!
„Да, наистина“ — помисли си Ралф и посегна да сграбчи щурвала. Сградата вече беше на не повече от триста метра под тях. Ралф още не бе съвсем наясно какво съдържа кашонът, който бе привързан към креслото на втория пилот, но предполагаше, че вътре има от ония пластични бомби, дето ги използват терористите в екшъните с Чък Норис и Стивън Сийгъл. Те минаваха за относително безопасни — не като нитроглицерина във „Възнаграждение за страха“ — но надали това бе най-подходящият момент да се доверява напълно на холивудските сценаристи. А дори и стабилен експлозив би могъл да избухне без детонатор, ако го пуснеш от голяма височина.
Изви щурвала колкото се може по-наляво. Сградата под тях шеметно се завъртя, сякаш бе поставена върху гигантски пумпал.
— Не, копеле гадно! — изрева Ед и удари Ралф с някакъв тежък предмет; старецът почти се парализира от болка и едва успяваше да си поеме дъх. Дипно го цапардоса отново, този път по рамото, и ръката на Ралф се изплъзна от щурвала. Ед го сграбчи и яростно го изви надясно.
Ралф посегна към щурвала, но младият мъж го отблъсна и изръмжа:
— Защо се забърка в тази история? Кой ти каза да се намесваш?
Устните му се разтегнаха в озъбена гримаса. Появата на Ралф в пилотската кабина би трябвало да го изуми, но той изглеждаше напълно равнодушен.
„Разбира се, Дипно е умопобъркан“ — помисли си Ралф и изведнъж извиси вътрешния си глас:
[Клото! Лахезис! За Бога, помогнете ми!]
Не се случи нищо. Струваше му, че никой не го е чул. Намираше се долу, в Мимолетния свят, а това означаваше, че трябва да се справя сам.
Сградата беше само на няколко метра под самолета. Ралф различаваше всеки прозорец, всеки човек, който стои отпред. Дори виждаше кои носят лозунги. Хората бяха вдигнали глави и се опитваха да разберат какво иска този обезумял пилот. Още не виждаше изписания на лицата им страх, бяха далеч, но след три-четири секунди…
Отново се нахвърли върху Ед, без да обръща никакво внимание на болката в рамото си, протегна десния си юмрук и намести с палец обецата така, че щифтът да изскача от пръстите му.
Този номер се бе оказал успешен при Пурпурния крал, ала тогава Ралф бе на по-високо ниво, пък и беше успял да изненада чудовището. И този път посегна към окото, но в последния миг Ед отметна глава. Щифтът се заби точно над скулата. Дипно плесна убоденото място, сякаш прогонваше муха, но не изпусна щурвала.
Ралф отново се опита да му го отнеме. Дипно замахна, юмрукът му се заби над лявото око на Ралф и го запрати назад. В ушите на стареца екна силен звук, чист и звънлив. Сякаш между него и Ед бе поставен огромен камертон и някой го бе ударил. Светът посивя и стана на точици, като вестникарска фотография.
[РАЛФ! БЪРЗО!]
Това бе Лоуис, уплашена до смърт. Той знаеше причината — времето му вече почти бе изтекло. Оставаха му може би десет, най-много двайсет секунди. Той отново се хвърли напред, само че този път не към Ед, а към снимката на Хелън и Натали, която бе прикрепена с тиксо към висотомера. Грабна я… после я смачка. Не знаеше на каква реакция от страна на Ед се бе надявал, но резултатът надхвърли и най-смелите му очаквания.
— ДАЙ СИ МИ ГИ! — изкрещя лудият.
Напълно забрави за щурвала и посегна към снимката. В този миг Ралф отново видя Ед, с когото се бе сблъскал в деня, когато младият мъж беше пребил Хелън — човек безкрайно нещастен и уплашен от силите, вилнеещи в съзнанието му. Сълзите блестяха не само в очите му, но се стичаха и по страните му и Ралф се запита объркано: „През цялото време ли е плакал?“
— ДАЙ СИ МИ ГИ! — отново изстена Дипно, но Ралф вече изобщо не бе сигурен дали крещи на него — предположи, че бившият му съсед се обръща към създанието, което се бе появило в живота му, беше се огледало, за да се увери, че Ед ще му бъде полезен, после просто го бе завладяло напълно. Обецата на Лоуис проблясваше на лицето му като някаква варварска погребална украса. — ДАЙ СИ МИ ГИ! ТЕ СА СИ МОИ!
Ралф държеше смачканата снимка така, че Дипно да не я достигне. Младият мъж се хвърли към него, предпазният колан се вряза в корема му, а старецът с всичка сила стовари юмрука си в адамовата му ябълка, при което изпита неописуема смесица от задоволство и отвращение. Ед политна назад към стената на пилотската кабина, очите му се изцъклиха от болка, ужас и почуда и той вкопчи пръсти в гърлото си. Сякаш от дълбините на тялото му се надигна сподавен звук. Като че се трошаха зъбците на зъбчатите колела в някаква грамадна машина.