3.
В хаотичната блъсканица пред вратите на залата загинаха седемдесет и един човека; на следващия ден местният вестник „Нюз“ помести новината на първа страница, под заглавие, изписано с огромни букви, което определяше случилото се като „неописуема трагедия“. Ралф Робъртс си казваше, че предвид всички обстоятелства, леко са се отървали. Наистина много леко.
4.
По средата на северния балкон една жена на име Соня Данвил — жена, с все още незавяхнали синини по лицето от последния побой в живота й — седеше, прегърнала сина си Патрик. Плакатът от „Макдоналдс“, на който Роналд и Мейър Макчийз танцуват точно пред прозорчето на един „Макдрайв“, бе на коленете на момченцето, ала освен златните арки, то не бе оцветило почти нищо, а беше обърнало листа откъм празната страна. Не че оцветяването му бе станало безинтересно — просто му трябваше повече място за собствената му рисунка, а тя му хрумна, както често го спохождаха подобни идеи, напълно спонтанно. Почти през целия ден бе размишлявал над случилото се в избата на „Хай Ридж“ — спомняше си дима, горещината, уплашените жени и двата ангела, които дойдоха да ги спасят — ала внезапно хрумналата му идея засенчи тревожните мисли и той се захвана за работа с безмълвен ентусиазъм. Скоро на Патрик вече му се струваше, че е попаднал в света, който рисуваше с цветните си моливи.
Макар да беше едва четиригодишен, вече беше смайващо опитен художник („малкото ми генийче“ понякога го наричаше Соня) и рисунката му беше далеч по-хубава от картинката за оцветяване на плаката. С онова, което бе съумял да сътвори преди светлините да угаснат, би се гордял студент-първокурсник в художествена академия. В средата на листа на фона на синьо небе, изпълнено с пухкави бели облаци, се извисяваше кула от черни каменни плочи. Тя бе заобиколена от поле, изпълнено с рози, които бяха толкова наситено червени, сякаш бяха побеснели от гняв. Встрани стоеше човек с избелели дънки. На гърдите му бяха кръстосани два патрондаша, на хълбоците му висеше по един кобур. На върха на кулата беше застанал мъж в червена роба и гледаше към въоръжения човек с изражение на омраза и страх. Ръцете му, вкопчени в парапета, също бяха червени.
Соня беше като хипнотизирана от Сюзън Дей, която седеше на трибуната и чакаше жената на подиума да я представи. Ала миг преди активистката да заеме мястото си, Соня случайно сведе поглед към картината на сина си. От две години знаеше, че Патрик е онова, което психолозите нарича „дете-чудо“, и се опитваше да си внуши, че вече е свикнала със сложните му картини и оригиналните скулптурки, които той наричаше „Глиненото семейство“. Може би действително бе свикнала, но странно защо точно тази рисунка я накара да настръхне. Почувства се странно потисната, което едва ли изцяло се дължеше на случилото се през този дълъг, ужасен ден.
— Кой е този? — Тя посочи миниатюрното човече, което надничаше от върха на черната кула.
— Червеният крал — отвърна Патрик.
— А-а. Червеният крал, разбирам. А човекът с пистолетите кой е?
Патрик понечи да й отговори, но в този момент Робърта Харпър, представящата, вдигна лявата си ръка (на нея имаше черна лента) към жената, която седеше зад нея.
— Приятелки, госпожа Сюзън Дей! — извика тя и думите на Патрик Данвил бяха заглушени от гръмките ръкопляскания:
— Казва се Роланд, мамо. Понякога го сънувам. И Червения крал го сънувам.
5.
Двамата седяха в мрака, ушите им бучаха, а в главата на Соня се въртяха две мисли като мишки, които се гонят в килер: „Този ден нямали да свърши, знаех си, че не трябва да взимам детето, този ден няма ли да свърши, знаех си, че не трябва да взимам детето, този ден няма ли да свърши, знаех си, че не трябваше да взимам детето, този ден няма ли…“
— Мамо, мачкаш ми картината! — възнегодува Патрик, Гласът му звучеше сподавено и Соня осъзна, че сигурно притиска и него и отхлаби прегръдката си. От затъмнения салон, където на сгъваеми столове бяха настанени хората, достатъчно богати да платят по петнадесет долара „дарение“, долитаха писъци и крясъци. Над врявата се извиси дрезгав вик от болка, който накара Соня да подскочи.
От глухия бумтеж, последвал първоначалната експлозия, ушите им заглъхнаха, а цялата сграда се разтресе. В сравнение с този ужасяващ гръм непрестанните взривове навън — колите на паркинга избухваха подобно на фойерверки — звучаха като изстрели с детски пистолет, но Соня усещаше как при всеки нов взрив Патрик се притиска към нея.
— Успокой се, Пат — рече му тя. — Случило се е нещо лошо, но мисля, че е извън залата.