Тъй като по време на експлозията вниманието й беше привлечено от ослепителния блясък в прозорците, беше пощадена от гледката на обезглавената Сюзън Дей, но Соня знаеше, че мълнията е нанесла поражения и на сградата
(не трябваше да взимам детето, не трябваше да взимам детето)
и доста хора в залата бяха изпаднали в паника. Знаеше, че ако самата тя се паникьоса, с младият Рембранд ще имат сериозни неприятности.
„Но аз няма да се паникьосам. Не се спасих от онзи ад сутринта, за да се паникьосвам сега. Мътните ме взели, ако го сторя.“
Посегна и хвана Патрик за ръката. Усети, че е студена като лед.
— Мислиш ли, че ангелите пак ще дойдат да ни спасят, мамо? — попита момченцето с гласче, което леко потреперваше.
— Не — отвърна тя. — Този път ще се спасяваме сами. Но можем да се справим, нали?
— Да — отвърна детето и се смъкна на седалката. За миг Соня изпадна в ужас, беше сигурна, че малкият е припаднал и ще трябва да го изнесе на ръце, но момченцето се изправи и обясни:
— Книжките ми бяха паднали. Не исках да ги оставям тук, особено онези за момчето, което не можело да си свали шапката. Тръгваме ли си, мамо?
— Да. Веднага щом хората престанат да се блъскат. В коридорите ще светнат лампи от онези, които се захранват от акумулатори. Щом ти кажа, ставаме и тръгваме — тръгваме! — нагоре по стълбите към вратата. Няма да те нося, но ще вървя точно зад теб с ръце на раменете ти. Разбираш ли, Пат?
— Да, мамо. — Не й зададе никакви въпроси, само й връчи книжките, но не и картината. Тя го прегърна и го целуна по бузката.
Останаха на местата си още пет минути, като през това време Соня бавно преброи до триста. Усети как повечето хора наоколо излязоха още преди да стигне до сто и петдесет, но се насили да изчака. В залата вече не цареше непрогледен мрак, тъй като отвън проникваха отблясъци от пламъци. Очевидно гореше противоположният край на сградата. Соня дочу воя на приближаващите се полицейски коли, линейки и пожарни и се изправи на крака.
— Хайде. Върви пред мен.
Пат Данвил застана насред пътеката — майка му здраво го стискаше за раменете. Поведе я по стълбите нагоре към жълтеникавите светлини в коридора и спря само веднъж, за да пропусне някакъв мъж, който се стрелна към тях. Ръцете на майка му се впиха в раменете му и тя го дръпна настрани.
— Проклети защитници на живота! — крещеше тичащият мъж. — Шибани самодоволни лайнари! Иска ми се всичките да ги избия!
После изчезна и Пат отново се заизкачва по стълбите. Соня долови у него някакво спокойствие, което изпълни сърцето й с обич, ала и с някаква странна горчивина. Този неин син бе толкова различен, толкова особен… но светът не обича такива хора. Светът се опитва да ги изкорени като плевели.
Най-сетне излязоха в коридора. Неколцина мъже и жени се щураха насам-натам със замаяни погледи като зомбита във филм на ужасите. Соня почти не им обърна внимание и насочи Патрик към стълбите. Три минути след това излязоха невредими навън, сред раздирания от пламъци мрак, а на всички нива на вселената събитията, подвластни на Случайността и на Хаоса, възвърнаха предопределения си ход. Планетите, които за миг заплашваха да излязат от орбитите си, се успокоиха, и на една от тях, в пустиня, апотеоз на всички пустини, един човек на име Роланд се размърда в съня си и отново заспа дълбоко под незнайните съзвездия.
6.
В Строфорд Парк вратата на тоалетната кабинка с надпис „МЪЖЕ“ зейна. Лоуис Шаси и Ралф Робъртс излетяха от нея, обвити в димна завеса, вкопчили се един в друг. Отвътре долетя тътенът от взривения самолет, след това и от избухването на бомбата. Проблесна бяла светлина и стените на тоалетната се издуха, сякаш някой великан ги удряше с юмруци. Секунда след това отново чуха експлозия — този път звукът беше по-слаб, но някак по-реален.
Краката на Лоуис се подкосиха и тя се строполи на тревата с вик, отчасти предизвикан от облекчение. Ралф тупна до нея, после успя да седне. Взираше се невярващо в Административния център, където сякаш огнен юмрук бе сграбчил хоризонта. На челото, където го бе ударил Ед, се подуваше огромна морава цицина. Лявата му страна още пулсираше, но той си рече, че ребрата му не са счупени, а най-много са поразместени.
[Лоуис, добре ли си?]
За миг тя го погледна неразбиращо, после заопипва лицето, шията и раменете си. Ралф не можа да се въздържи и се засмя. В отговор Лоуис му се усмихна закачливо.
[Мисля, че съм добре. Всъщност съм убедена, че не съм пострадала.]
[Как се озова там? Можеше да загинеш!]
Лоуис, която изглеждаше ободрена (Ралф предположи, че скитникът, който се бе оказал наблизо, имаше нещо общо с това), го погледна право в очите.