[Може да съм малко старомодна, Ралф, но ако смяташ, че през следващите двайсетина години ще припадам и ще пърхам с клепачи като най-добрата приятелка на главната героиня в ония псевдоисторически романи, дето моята приятелка Мина все ги чете, по-добре да си намериш друга приятелка.]
Той смаяно я изгледа, после и помогна да се изправи на крака и я прегърна. Лоуис се притисна към него. Беше невероятно топла, невероятно истинска. На Ралф му хрумна, че самотата и безсънието си приличат — коварни са, откъсват те от света, приятели са на отчаянието и са врагове на любовта — после прогони мрачните мисли и я целуна.
Клото и Лахезис, които стояха на върха на хълма и тревожно наблюдаваха сцената като работници, които са заложили коледните си премии на по-слабия боксьор, се втурнаха към Ралф и Лоуис; двамата отново бяха опрели чела и се гледаха в очите като влюбени до уши юноши. Отвъд Пущинака сирените виеха като гласове, дочути в кошмар. Огненият стълб, който бележеше гроба на Ед Дипно, бе направо ослепителен. Ралф дочуваше как в далечината експлодират автомобили и се сети за своята кола, която бе изоставил из деретата. Реши, че не е голяма загуба. И без това вече бе прекалено възрастен да шофира.
7.
Клото: [Добре ли сте?]
Ралф: [Чувстваме се прекрасно. Лоуис ме издърпа. Спаси ми живота.]
Лахезис: [Да, видяхме я като влезе. Беше много смела]
„Но и много странно за теб, нали, приятел? — рече си Ралф. — Възхищаваш се от постъпката й, но нямаш представа защо го е сторила. Смятам, че за вас двамата понятието «спасявам» е също тъй непознато като понятието «обичам».“
За пръв път той изпита съчувствие към плешивите докторчета и разбра най-голямата ирония в живота им — те знаеха, че Мимолетните, чието съществуване са изпратени да прекратят, имат богат духовен живот, но изобщо не разбираха същността на този живот, нито емоциите, които мотивираха постъпките им. Клото и Лахезис бяха изучавали хората от Мимолетния свят както някои богати, но страхливи англичани от викторианската епоха разучавали картите, съставени от корабоплавателите. От корабоплавателите, чиито експедиции били финансирани от същите страхливи богаташи. С белите си пръсти филантропите проследявали хартиените реки, по които никога нямало да плуват, и хартиените джунгли, в които никога нямало да ловуват. Те предприемали само въображаеми пътешествия.
Клото и Лахезис бяха „завербували“ Ралф и Лоуис и нагло ги бяха използвали за собствените си цели, ала не проумяваха нито удоволствието от риска, нито мъката от загубата — единствената емоция, която изпитваха, бе непрестанният страх, че Ралф и Лоуис ще влязат в открито сражение с химика-любимец на Пурпурния крал и в резултат ще бъдат убити. Плешивите докторчета живееха дълго, но Ралф подозираше, че независимо от ослепителните им, пъстроцветни аури животът им е сив. Погледна гладките им, странно детински лица и си спомни колко се бе уплашил от тях, когато за първи път ги видя на излизане от къщата на Мей Локър в ранните утринни часове.
Клото и Лахезис очевидно се смутиха от погледа му, но Ралф не изпитваше желание да разсее тревогите им. Някак си съвсем му се струваше редно те да се чувстват по този начин.
Ралф: [Да, тя е много смела, много я обичам и мисля, че ще бъдем много щастливи заедно, докато…]
Той млъкна, а Лоуис се поразмърда в прегръдката му. Стана му едновременно смешно и си отдъхна, като разбра, че тя се унася в дрямка.
[Докато какво, Ралф?]
[Докато го желаеш. Мисля, че винаги има по едно „докато“, когато си Мимолетен, а може би в това няма нищо лошо.]
Лахезис: [Предполагам, че е време да се сбогуваме.]
Ралф неволно се ухили до уши, спомняйки си радиопиесата „Самотният рейнджър“, в която почти всеки епизод завършваше с подобна реплика. Посегна към Лахезис и му стана смешно, когато човечето се дръпна назад.
Ралф: [Почакайте… хайде да не бързаме толкова, приятели.]
Клото, поразтревожен: [Нещо нередно ли има?]
[Не, но след като ме удариха по главата, че и в ребрата, а след това за малко не се опекох жив, имам право да се уверя, че вече наистина всичко приключи. Така ли е? В безопасност ли е вашето момченце?]
Клото, с облекчена усмивка: [Да. Не усещаш ли? След осемнадесет години, точно преди смъртта си, момченцето ще спаси живота на двама мъже, които иначе ще умрат… а единият от тях не бива да загине, за да се запази равновесието между Случайността и Целта.]
Лоуис: [Това не ни интересува. Искам да знам дали можем отново да станем най-обикновени Мимолетни.]
Лахезис: [Не само можете, Лоуис, но трябва. Ако с Ралф останете дълго тук, горе, не ще успеете да се върнете.]