Лоуис се притисна по-плътно към Ралф.
[Това не би ми харесало особено.]
Клото и Лахезис се спогледаха, преди отново да се обърнат към двамата Мимолетни. „Как може на някого да не му харесва тук, горе?“ — питаха очите им.
Лахезис: [Налага се да тръгваме. Извинете ни, но…]
Ралф: [Почакайте — има още нещо.]
Човечетата проследиха с тревожни погледи как той нави ръкава на жилетката си — маншетът на ризата му се бе втвърдил от някаква течност (може би рибешка слуз), за която предпочиташе да не мисли — и им показа белега на ръката си.
[Не ме гледайте така учудено, момчета. Искам да ви подсетя, че ми дадохте дума. Не забравяйте тази част от уговорката.]
Клото, с неприкрито облекчение: [Имаш думата ни. Онова, което ти послужи за оръжие, сега ще бъде нашата връзка. Обещанието няма да бъде забравено.]
Ралф започваше да се убеждава, че наистина всичко е свършило. И макар да му се струваше налудничаво, донякъде съжаляваше. Сега действителният живот — животът, който течеше на етажите под това ниво — му изглеждаше почти като мираж и той разбра какво искаше да каже Лахезис, като им съобщи, че не ще се върнат към предишния си живот, ако се задържат тук прекалено дълго.
Лахезис: [Наистина трябва да тръгваме. Всичко добро, Ралф и Лоуис. Никога няма да забравим услугата, която ни направихте.]
Ралф: [Та имахме ли избор? Наистина ли имахме избор?]
Лахезис, много тихо: [Нали ви обяснихме? Мимолетните същества винаги имат избор. На нас това ни се струва страшничко… но все пак го намираме за прекрасно.]
Ралф: [Я ми кажете, ръкувате ли се понякога?]
Клото и Лахезис стреснати се спогледаха и Ралф долови как проведоха светкавичен диалог на нещо като телепатичен стенографски език. Като се обърнаха отново към него, на лицата им бяха изписани абсолютно еднакви нервни усмивки — усмивките на тийнейджъри, които са решили, че ако това лято не съберат достатъчно кураж да се качат на голямото влакче, което лети с бясна скорост в лунапарка, никога няма да станат истински мъже.
Клото: [Разбира се, много пъти сме ставала свидетели на този обичай, но не — никога не сме си стискали ръцете.]
Ралф погледна към Лоуис и забеляза, че тя се усмихва… но му се стори, че в очите й проблясват сълзи.
Протегна ръка първо на Лахезис, защото той като че бе мъничко по-уверен от колегата си.
[Подай си ръката, господин Л.]
Лахезис се взира в дланта му толкова дълго, че Ралф се усъмни дали човечето ще се здрависа, макар несъмнено да му се искаше. Сетне, съвсем плахо докторчето протегна ръчица и позволи на Ралф да я стисне. Старецът почувства гъделичкащо трептене, когато аурите им се докоснаха и се сляха… а в допирната точка прелетяха странни сребърни фигурки. Напомниха му японските йероглифи по шала на Ед.
Стисна ръката на Лахезис два пъти — бавно и тържествено — след това я пусна. Тревожното изражение на джуджето бе заменено от широка, глуповата усмивка. То се обърна към другаря си.
[По време на тази церемония енергията му е почти незащитена! Почувствах я! Прекрасно е!]
Клото също протегна ръка към Ралф и миг преди дланите им да се докоснат, господин К. затвори очи като човек, който очаква да му поставят болезнена инжекция. Междувременно Лахезис стискаше ръката на Лоуис, ухилен до уши като водевилен танцьор, когото викат на бис.
Клото с очевидно нежелание стисна ръката на Ралф. Стисна я веднъж, но доста крепко. Старецът се ухили.
[Внимавай да не я откъснеш, господин К.]
Клото отдръпна ръка. Като че ли търсеше подходящ отговор.
[Благодаря, Ралф. Ще я нося навсякъде. Нали така казвате вие?]
Възрастният човек избухна в смях. Клото, който тъкмо се обръщаше да се ръкува с Лоуис, му се усмихна объркано и Ралф го тупна по гърба.
[Правилно си схванал, господин К. — съвсем правилно.]
Прегърна Лоуис през раменете и любопитно огледа докторчетата за последен път.
[Пак ще се видим, нали?]
Клото: [Да, Ралф.]
Ралф: [Е, чудесно тогава. След седемдесет години ме устройва — предлагам да си го запишете в календара.]
Те се усмихнаха фалшиво като политици, но това не го изненада особено. Леко им се поклони, после прегърна Лоуис и проследи с поглед господин К. и господин Л., които заслизаха бавно по хълма. Лахезис отвори вратата на поизкривената кабинка с надпис „МЪЖЕ“ — Клото пък застана пред отворената врата, на която пишеше „ЖЕНИ“. Лахезис се усмихна и помаха. Клото размаха ножицата си в някакъв чудат поздрав.
Ралф и Лоуис им помахаха в отговор.
Плешивите докторчета пристъпиха в кабинките и затвориха вратите.
Лоуис изоърса рукналите си сълзи и се обърна към Ралф