[Това ли е всичко? Това е всичко, нали?]
Той кимна.
[Какво ще правим сега?]
Ралф й подаде ръка.
[Разрешете да ви изпратя, мадам.]
Лоуис се усмихна и стисна ръката му точно под лакътя.
[Благодаря ви, сър. Можете.]
Хванати под ръка, те излязоха от Строфорд Парк и когато се озоваха на Харис Авеню, вече се бяха върнали в Мимолетния свят; без много шум отново бяха заели своите места във всемирния ред — всъщност дори не го бяха усетили.
8.
Дери панически стенеше и се потеше от възбуда. Виеха сирени, хора крещяха от прозорците си на приятелите си на улицата, а на всеки ъгъл се тълпяха зяпачи да наблюдават пожара от другата страна на долината.
Ралф и Лоуис не обръщаха никакво внимание на суматохата. Изкачваха се бавно по хълма Горната миля и усещаха изтощението си — то сякаш се бе трупало в тях като тихомълком нахвърляни торби с пясък. Езерцето бяла светлина, което бележеше паркинга на „Червената ябълка“, им се струваше невероятно далеч, макар Ралф да знаеше, че дотам има само три пресечки.
Отгоре на всичко от сутринта температурата бе спаднала поне със седем градуса, духаше силен вятър, а никой от двама им не бе подходящо облечен за такова време. Ралф подозираше, че това е началото на първата истинска есенна буря и краят на циганското лято в Дери.
Срещу тях надолу по хълма бързаха Фей Шапен, Дон Вийзи и Стан Ебърли — очевидно се бяха отправили към Строфорд Парк. Бинокълът, с който старият Дор понякога наблюдаваше как самолетите рулират, кацат и излитат, висеше на врата на Фей. Заедно с Дон, който вече оплешивяваше и бе доста пълен, приликата на приятелите с едно по-известно трио се набиваше в очите. „Тримата суфльори на Апокалипсиса“ — рече си Ралф и се ухили.
— Ралф! — възкликна Фей. Дишаше учестено и почти пъхтеше. Вятърът развяваше косата му, като ту му я завираше в очите, ту я отмяташе назад. — Проклетият Център избухна! Някой го бомбардирал от самолетче! Чухме, че хиляди хора били загинали!
— И аз така чух — съгласи се Ралф. — Всъщност ние с Лоуис тъкмо идваме от парка, ходихме да погледаме. Оттам, да знаеш, се вижда по-добре.
— Божке, знам, живял съм тук около сто години, мътните ме взели, нали тъй? Къде, мислиш, отиваме? Елате с нас!
— Тъкмо се бяхме запътили към дома на Лоуис да проверим какво ще кажат по телевизията. Може после да ви намерим.
— Добре, ние — леле-мале. Ралф, какво ти е това на главата?
Ралф запримига насреща му — какво му има на главата? — после, като спомен от кошмарен сън, в съзнанието му изникна озъбената гримаса на Ед и налудничавият му поглед. „Не, недей — бе изпискал Дипно. — Всичко ще развалиш.“
— Тичахме да си намерим по-добро място за наблюдение и Ралф се блъсна в едно дърво — обясни Лоуис. — Късмет извади че се размина с болницата.
Дон се засмя, но разсеяно, като човек, който си има по-важна работа. Фей пък изобщо не им обръщаше внимание. Ала Стан Ебърли ги наблюдаваше внимателно и на лицето му се четеше озадачено любопитство.
— Лоуис — рече той.
— Какво?
— Знаеш ли, че на китката ти е вързана маратонка?
Тя я погледна. Ралф я погледна. После Лоуис вдигна глава и се усмихна чаровно, след което възкликна:
— Ами… да! Много е шик, нали? Нося я като… талисман.
— А-ха — отвърна Стан. — Разбира се.
Само че той вече не гледаше маратонката — взираше се в лицето на Лоуис. Ралф се питаше как, за Бога, ще му обяснят защо изглеждат така утре, когато няма да могат да се скрият в сенките.
— Хайде! — нетърпеливо извика Фей. — Да вървим! Тримата се отдалечиха бързешком (Стан хвърли последен подозрителен поглед към Ралф и Лоуис). Ралф се заслуша какво си говореха, докато се отдалечаваха, едва ли не очаквайки Дон Вийзи да изцъка с език.
— Боже мили, беше толкова тъпо — рече Лоуис, — но все пак трябваше да кажа нещо, нали?
— Справи се прекрасно.
— Ами! Като отворя уста, все ще изтърся някоя глупост. Това е едната от големите ми дарби, а другата е, че по време на двучасов филм по телевизията мога да изям цял сладкиш. — Тя развърза маратонката и я погледна. — Хелън нали е в безопасност?
— Да — съгласи се Ралф и посегна към обувката. В този миг осъзна, че в лявата му ръка вече има нещо. Пръстите му бяха стояли свити толкова дълго време, че бяха изтръпнали и отказваха да се разтворят. Когато най-сетне се отпуснаха, Ралф видя в дланта си отпечатъци от ноктите си. Първото, което забеляза, бе че докато неговата халка си бе на мястото, тази на Ед бе изчезнала. Уж му ставаше идеално, но въпреки това явно се бе изхлузила от пръста му през последния половин час. „А може пък и да не е — прошепна някой и Ралф с удивление установи, че този път това не бе гласът на Каролин. Този път гласът, който звучеше в съзнанието му, принадлежеше на Бил Макгавърн. — Може пък просто да е изчезнала.“